Когато боговете се смеят
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #22
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Когато боговете се смеят». Краткое содержание книги:
Мъжът метна върху главата си качулката и с бърза крачка пое по отсрещния тротоар. Павел предпазливо се подаде на улицата. Мъжът очевидно не бе дошъл с кола, във всеки случай се насочваше към станция „Новокузнецкая“ на метрото. Олга му беше казала, че от този блок никакъв обществен транспорт не водел до метрото, трябвало да се върви пеша по малки улички и това отнемало петнайсетина минути. Павел си помисли да се качи в колата и с нея да стигне до метрото, където да почака човека с калъфа, но в последния момент се сети, че той може да се окаже местен жител и да отива не към метрото, а към къщи. Павел, като пълен глупак, ще го чака на перона, а той отдавна вече ще пие чай в дома си. Или пък, да речем, няма да слезе в метрото, а ще се качи на автобус, който спира там. Ще трябва да го проследи пеша под дъжда. Неприятно…
Мъжът крачеше бързо и като го следваше, Павел се озова при метрото само след десет минути. Олга явно бе определила времето като за бавна разходка на висок ток.
Във вагона на метрото Павел успя добре да огледа предполагаемия изнудвач (дълбоко в душата си Плетньов все пак допускаше мисълта, че е сбъркал — малко ли хора ходят из града с видеокамери, а дето погледна именно към онези прозорци, може да е просто съвпадение). Човекът не беше нищо особено — младеж на двайсетина години, с леко неправилни черти на лицето, асиметрични, каквито са у психично болните. Но те можеха да са такива по рождение или вследствие на някаква соматична болест. Момчето изглеждаше дълбоко замислено, периодично устните му се разтегляха в усмивка, сякаш мечтаеше за нещо необикновено приятно.
Само след една спирка, на станция „Китай-город“, той се прехвърли на Рижката линия. „Странен е някак — с недоумение си помисли Павел. — Можеше направо от «Новокузнецкая» да отиде до «Третяковская» и да пътува без прехвърляне. И за какво ли се е замислил толкова?“ В този момент младежът с калъфа отново замислено се усмихна и Павел ядосано си отговори: „Как за какво си мисли, бе? За парите, които иска да измъкне от Льолка. Сигурно сега мислено ги харчи, затова се усмихва псето недно. Ръцете ме сърбят да му извия врата. Ей богу, бих го смачкал като мръсна хлебарка, ако не ме беше страх, че ще ме тикнат в затвора за това. Инак определено нямаше да ме измъчват угризения на съвестта“.
Стигнаха до станция „Свиблово“, където младежът най-сетне слезе. Още няколко минути пеша и той влезе в някакъв блок — нищо особено, като него самия. Павел дори се зачуди колко лесно бе успял да проследи изнудвача. Винаги бе смятал, че проследяването е работа извънредно деликатна и трудна, но вероятно тя е такава, когато човекът се опасява, че може да го следят, и постоянно проверява. Виж, обикновените хора не си мислят за нищо подобно и през ум не им минава да се обръщат и да гледат дали сред минувачите зад гърба им няма някой, който преди половин час се е качил в същия вагон в метрото. Този тип явно от никого не се страхуваше. Какво пък, още по-добре.
Павел не можа да влезе във входа след младежа — там имаше домофон, а вратата се отваряше с помощта на специален ключ-карта. Плетньов се спря замислен и за негов късмет в същия момент от входа излезе жена.
— Извинете, май се разминах с приятеля си — припряно заговори Павел. — Да забелязахте случайно Льова Зельонов ли се качи току-що в асансьора?
Той каза първото име, което му хрумна — на един бивш състудент. Жената леко сви вежди, сякаш си припомняше имената на всички обитатели на входа.
— В нашия вход нямаме Зельонови — отговори тя и с подозрение огледа Павел. — Да не сте сбъркали входа?
— Мисля, че не. — Павел изигра някакво объркване. — Апартамент седемдесет и първи тук ли е?
— Седемдесет и първи е в третия вход.
— По дяволите, бях сигурен, че е Льовка! Тичах след него още от метрото, не можах да го настигна. Със синьо яке с качулка, на рамото с видеокамера в калъф…
— А, това беше Кира Яровой от четвъртия етаж, никакъв Зельонов или как го казахте — укорително каза жената, като с целия си вид показа колко е неприлично да сбъркаш всеизвестния Кирил Яровой с абсолютно неизвестния Льовка Зельонов. — Наистина сега се качи в асансьора. Точно така, със синьо яке и калъф. А седемдесет и първи апартамент е в третия вход, там го търсете.
— Много ви благодаря — каза Павел и се престори, че се насочва към третия вход, като с ужас се чудеше какво би трябвало да направи, ако всезнаещата лелка тръгне с него и се загледа как той ще започне да набира на домофона номер седемдесет и едно и да пита за Зельонов.