Когато боговете се смеят
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #22
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Когато боговете се смеят». Краткое содержание книги:
Те приседнаха на повалено дърво, близо до площадката, където Максим, след като пробяга определените километри, правеше гимнастика на висилката. През последните години раменете на момчето бяха станали по-широки и то вече почти с цяла глава бе надраснало баща си. Тази година Максим бе навършил двайсет, но продължаваше, както когато беше на шестнайсет, да нарича Настя „лельо Настя“ и съвсем по детски търсеше защитата й, когато му се струваше, че баща му е прекалено взискателен към спортуването му.
Времето отлетя незабелязано и Настя дори се учуди, когато генералът погледна часовника си и стана.
— Време е. Много приятно си поприказвахме с вас за кучетата, но сега ми кажете честно: наистина ли всичко е наред около вас? Или имате проблеми, за чието решаване ви е нужна моята помощ?
— Честно ли?
Настя се замисли. Когато идваше рано сутринта към парка, тя знаеше, че ще срещне Иван Алексеевич, не можеше и да бъде другояче, стига само той да не беше в отпуск или в командировка, но и през ум не й бе минало да обсъжда с него каквото и да било, свързано с работата. Но щом той така настойчиво пита, може би…
— Ако трябва да съм честна, сега нямам проблеми. Но Гордеев напоследък все по-често говори за пенсиониране и ме плаши с нов началник. Иван Алексеевич, ще ме вземете ли обратно, когато се случи това? Не искам да ме смятате за нахална, разбирам, че това не изглежда красиво — аз веднъж дойдох при вас, работих една година, станах подполковник и после се върнах при Гордеев. От моя страна е свинщина да моля да ме вземете обратно. Но ако стане така, че… Ще ме вземете ли?
— Не драматизирайте ситуацията преждевременно, Настенка. Може новият ви началник да се окаже свестен човек. И да не ви се иска да напускате.
— Но защо да работя просто със „свестен“ човек, когато мога да работя с прекрасен? — възрази тя.
— Ами професията? Вие обичате и умеете да вършите работата си в този отдел. А това, с което ще ви се налага да се занимавате при мен, не ви е по сърце, макар че, трябва да призная, се справяхте прекрасно. Така че кое е по-добре — любима работа при нелюбим началник, или скучна, но…
— При любим началник — завърши вместо него Настя. — Да, прав сте, човек, като печели нещо, губи друго. Не може винаги да печели. А ни се иска.
Заточни и Максим я изпратиха до входа на метрото.
— Обичате ли Джек Лондон? — внезапно попита генералът.
— Ами… как да кажа… — Настя неопределено сви рамене. — Струва ми се, че той е повече четиво за момчета.
Иван Алексеевич поклати глава:
— Ооо, тук обаче категорично не сте права. Някой в детството ви е внушил, че Джек Лондон е писал предимно за романтиката при покоряването на Аляска, за истинските мъже в суровия Север и така нататък. Аз сериозно ви съветвам да го препрочетете сега. Особено разказа „Когато боговете се смеят“.
— За какво се разказва в него? — поинтересува се Настя.
— Ами в него на нас, глупавите, ни се обяснява, че в живота е невъзможно да се разминеш без загуби. Светът е устроен така, че няма абсолютна печалба, това е закон, а на онези, които се опитват да заобиколят този закон, боговете може жестоко да се присмеят.
— Добре, непременно ще го препрочета — обеща тя и се затича надолу по стъпалата към перона.
Тази неделна сутрин, след закуската, Олга взе лист хартия и започна да рисува за Павел схема на фасадата на сградата, където днес трябваше да се състои поредната й среща с нейния любовник.
— Щом този тип твърди, че има касета, значи ни е снимал през прозореца — разсъждаваше тя. — Когато влизаме там, Роман веднага отваря широко всички прозорци и балконски врати — не може да понася задуха и застоялия въздух. Вдига и пердетата.
Павел недоверчиво погледна жена си и укорително поклати глава.
— Ама вие какво, лягате си, без да спуснете пердетата? Е, и вас си ви бива обаче! Извинявай, разбира се, че се бъркам в чужди работи, но това е някак… — Той помълча, търсейки нужната дума. — Прекалено смело.
— Но от кого да се страхуваме, Пашенка? От теб аз не се крия, Роман е свободен, а ако някой от отсрещната сграда ни вижда, много важно. Да гледат, ако си нямат друга работа. Та значи така… — Тя се наведе над рисунката. — В блока има четири входа, нашият апартамент е ето тук, във втория вход, на четиринайсетия етаж. Виж, слагам кръстчета на нашите прозорци. Запомни ли?
— Запомних. А срещу блока какви сгради има?