Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
Тръгна си, без да козирува, като остави Ган да хапе устни и да се чуди защо всичко се беше объркало така изведнъж.
След няколко минути му доведоха принцесата. Той се вгледа в лицето й, търсейки признаци на лудостта, обзела целия град, но не откри такива. Тя му се усмихна дори.
— Принцесо — каза с признателност той. — Гражданите на Сзар са поели по път, който неминуемо ще ги отведе до собственото им унищожение. Погледнете, моля ви, вижте ги как съсипват живота си! Когато императорът научи за това, ще нареди един на всеки двайсет души да бъде разпънат на копия пред крепостните стени. Трябва незабавно да се обърнете към тях. Още сега, моля ви.
— Императорът вече знае — каза Макзех, толкова тихо, че Ган едва я чу.
— Не разбирам — реагира смутено той.
— Вие, изглежда, сте единственият, който не знае, губернаторе — каза тя.
Той я гледаше с празен поглед и усещаше как стомахът му се свива от ужасно предчувствие.
— Майка ми е мъртва — каза Макзех. — Царицата на Сзар е мъртва и всички вие ще изгорите в пламъците на погребалната й клада.
Челюстта му провисна; устните му се движеха, но никакъв звук не излизаше от тях. После той избълва в скороговорка:
— Значи сега вие сте царицата! Обявявам ви за царица! Още сте моя, така че успокойте народа си.
Усмивката й го преряза като с нож, одра го ивичка по ивичка.
— Ничия не съм — заяви тя, а някъде във вътрешността на самия дворец се надигна врява.
— Аз съм на Сзар — продължи тя и посегна да докосне лицето му. Киселината на Изкуството й го прогори като дамга и той се дръпна с писък назад. Стражите понечиха да се притекат на помощ, но изведнъж десетки пчелородни изникнаха сякаш от пода — дворцовата прислуга, възрастни мъже и жени, момичета, деца дори, — хвърляха се към осородните войници и буквално се нанизваха на мечовете им, принуждавайки осите да ги посичат, да ги горят с жилата си, да ги обезглавяват с окървавената си стомана, без да се придвижат и крачка напред. А междувременно Макзех…
Макзех се беше покачила на балконския парапет, криле разцъфнаха на гърба й. Ган протегна ръка с разтворена длан да я изгори, но една старица се спусна, хвана ръката му, притисна дланта към корема си и жилото на губернатора прониза нея вместо принцесата. Макзех вече бе излетяла и се спускаше към оспорваните улици на своя град.
Ган стоеше до парапета, докато войниците му довършваха побеснялата прислуга, червеният отпечатък от дланта на принцесата загрозяваше лицето му, а той гледаше след нея и се тресеше от болка и страх.
21.
Дъждът над Джерез беше спрял, буквално. Водата висеше насред въздуха, милиарди блестящи капки, застинали в противоестествен покой, а в сърцето на всяка се мержелееше разкривено отражение на месечината. Когато Ахеос пристъпи напред, те се стекоха по кожата му, други попиха в робата му и я белязаха с безброй тъмни петънца.
Разбира се, имаше и хора навън тази нощ, защото за местните нито дъждът, нито мракът бяха пречка. И те бяха замръзнали по местата си като дъждовните капки, всеки тръгнал нанякъде по сенчестите си дела. Ахеос поспря, заинтригуван за пореден път от странната физика на водомеркородните — несъразмерно дълги крайници и тесни лица с дълги заострени носове и уши.
Някъде тук обаче имаше присъствие, което не беше застинало. Присъствие, което чакаше Ахеос да го намери.
„Това е сън.“ Но за молецородните „просто“ сън не съществуваше. Не, те си имаха десетина категории сънища — сънища на случайните попадения и сънища целеви, сънища пророчески и сънища опасни. Този сън обаче Ахеос го беше търсил много нощи поред, защото този сън беше виждащ. Опитал се бе да открие Кутията на сенките, но бързо беше разбрал, че няма да я намери. Тук, в Джерез, беше прекалено близо до нея и това объркваше непоправимо сетивата му. Силата й беше навсякъде, просмукваше се в мрака и му убягваше.
А сега това — истински виждащ сън. Ала какво трябваше да види?
Ахеос крачеше по улиците на Джерез и усещаше как вездесъщият дъжд лепне по косата и кожата му. Застанеше ли на място, успяваше да долови смътно движение, да усети присъствието на други, които са излезли в нощта. Не само той сънуваше този сън. А това означаваше, че в нощта са отворени порти, които няма да се затворят лесно.
„Дали да извикам?“ Би било глупаво, разбира се. Не можеше просто да стои в сънувания Джерез и да се развика за помощ като изгубено дете.
„Но ти и преди си викал за помощ.“