Предани [calibre 1.48.0]

се е случило. Вървя рамо до рамо с Кристина, а Кара е пред нас. Не помня как съм

стигнал от входа до моргата, може и да съм видял и чул нещо, но бариерата в мозъка ми

не пропуска нищо.

Тя лежи на масата и за момент си мисля, че спи. Ако я пипна, ще отвори очи, ще се

усмихне и ще притисне устни към моите. Но когато я докосвам, е леденостудена.

Тялото ѝ е вдървено.

Кристина проплаква. Стискам ръката на Трис и се моля така да върна живота в нея,

бузите ѝ да поруменеят и да се събуди.

Не знам колко време ми е необходимо да разбера, че това няма да се случи. Че я

няма. Но когато го осъзнавам, усещам как цялата сила ме напуска, падам на колене до

масата и си мисля, че крещя, или поне ми се иска да го направя. Всичко в мен крещи за

още поне една целувка, една дума, за един поглед.

Един.

Поне един.

ÃËÀÂÀ

ÏÅÒÄÅÑÅÒ È ÏÅÒÀ

През следващите дни движението ми помага да понеса болката, затова обикалям

коридорите и не лягам да спя. Гледам как хората започват да се съвземат от завинаги

променилия ги серум на паметта.

Замаяните от него биват събирани в групички и им се казва истината – че човешката

природа е нещо сложно, че всички имаме различни гени и те не са нито чисти, нито

увредени. Казва им се и една лъжа: че паметта им е била изтрита заради глупав инцидент

и че в момента подготвят голямо лоби в парламента за равноправие на всички хора,

независимо от гените им.

През цялото време хората ме задушават, а остана ли сам, ме притиска самота.

Постоянно се страхувам, без да знам от какво, защото, така или иначе, вече съм изгубил

всичко. Когато спирам пред мониторите в контролната зала, ръцете ми треперят. На

едната камера виждам Йохана. Организира транспорт за хората, които напускат. Искат да

излязат и да научат истината. Не знам какво ще стане с тези, които останат в Чикаго, но

не мисля, че ме е грижа.

Пъхам ръце в джобовете си, гледам няколко минути и си тръгвам. Опитвам се да

вървя с ритъма на сърцето си, както и да заобикалям начупените плочки. Когато излизам,

виждам около голямата скулптура малка група, сред които и една жена в инвалидна

количка – Нита.

Минавам през непотребната бариера, заставам на разстояние от тях и ги наблюдавам.

Реги се покатерва на каменния блок и развърта клапата под водния контейнер. Капките

се превръщат в поток вода, заливат камъка, а панталоните на Реги подгизват.

– Тобиас?

Потръпвам. Кейлъб. Загърбвам гласа и се заоглеждам накъде да избягам.

– Моля те, чакай! – казва той.

Не искам да го виждам, да преценявам дали и колко тъгува за нея. Не искам да си

припомням как тя умря вместо този нещастен страхливец. Нима животът

струваше

толкова малко?

Но се обръщам, защото се чудя дали нещо в лицето му ще ми напомни на нея.