Кралят на зимата

— Случват се такива неща — каза Мерлин нехайно.

Неговото коравосърдечие ме остави без дъх. Помълчах, след това отново го попитах какво имаше толкова важно в този ръкопис. Той въздъхна.

— Ти си много досадно същество, Дерфел. Е, добре, ще те поглезя малко.

Мерлин пусна свитъка (който веднага се нави), след това се облегна върху влажните протъркани възглавници на капитана.

— Ти, разбира се, знаеш кой е бил Каледин, нали?

— Не, господарю — признах аз.

Той вдигна отчаян ръце.

— Не се ли срамуваш от своята неграмотност, Дерфел? Каледин е бил друид от ордовичите. Нещастно племе, знам го много добре. Една от съпругите ми беше от това племе, същество като нея е достатъчно за дванадесет живота. Такава грешка вече никога няма да допусна.

Той потръпна при този спомен, след това се взря в мен.

— Гундлеус изнасили Нимю, нали?

— Да — казах аз, чудейки се как е разбрал.

— Глупав човек! Глупав човек! (Мерлин изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото ядосан от случилото се с неговата любима.) — Как ще пати? Нимю ядосана ли е?

— Бясна е.

— Хубаво. Яростта е много полезна, а скъпата Нимю знае как да я използва, направо е талант в това отношение. Едно от нещата, които не мога да търпя у християните, е тяхното възхищение от слабостта. Представи си — да въздигаш слабостта в достойнство! Слабостта! Можеш ли да си представиш един рай, пълен само със слабаци? Каква ужасна идея. Храната би истинала, докато всеки побутва чинията към другия. Няма полза от слабостта, Дерфел. Гневът и егоизмът, това са качествата, които карат светът да върви напред. — Мерлин се засмя. — А сега за Каледин. Той бил сравнително добър друид (като си помислиш, че е бил от ордовичите). Каледин, разбира се, не може да стъпи и на малкия ми пръст, но все пак е имал и своите добри дни. Между другото, на мен ми хареса твоят опит да убиеш Ланселот, жалко, че не го довърши. Предполагам, че той избяга от града.

— Да, веднага щом стана ясно, че градът е обречен.

— Моряците казват, че плъховете първи бягат от потъващия кораб. Горкият Бан. Той беше глупак, но добър глупак.

— Той знаеше ли кой сте? — попитах аз.

— Разбира се, че знаеше — каза Мерлин. — Щеше да бъде чудовищно грубо от моя страна да измамя собствения си домакин. Той, разбира се, не каза на никого, иначе щях да бъда обсаден от онези ужасни поети, които щяха да ме молят да направя магия срещу бръчките по лицата им. Нямаш представа, Дерфел, колко досадни могат да бъдат дребните магии. Бан знаеше кой съм, а също и Кадуг. Той е мой слуга. Горкият Хюел е мъртъв, нали?

— Щом знаете вече, защо питате — казах аз.

— Просто поддържам разговора — запротестира той. — Воденето на разговор, Дерфел, е едно от изкуствата на цивилизацията. Не може всички да газим през живота с ръмжене, меч и щит. Някои от нас се опитват да запазят достойнство — каза той и подсмръкна.

— И как разбрахте, че Хюел е мъртъв? — попитах аз.