Мястото на екзекуцията

— Искам да се поразтъпча — каза той. — Ще обиколя площада.

— Ще ти правя компания — отвърна Клъф.

Оставиха картите и чашите си на масата, Клъф каза на Дорийн, че ще се върнат.

Беше топла лятна вечер. Центърът на града вече беше опустял. Тук-там се виждаше случаен минувач, закъснял поради някаква извънредна работа. Още беше рано за тези, които отиваха на кино, и двамата мъже бяха практически сами на площада. Спряха край една статуя на крал Джордж Втори и се подпряха на пиедестала, за да изпушат по още една цигара.

— Никога през живота си не съм изпитвал такова напрежение — каза Джордж.

— Разбирам те — отвърна Клъф.

— Ти ли? Ти си спокоен като пън, Томи — възрази Джордж.

— Само така ти се струва. Стомахът ми се е свил на топка — Клъф сви рамене. — Просто го прикривам по-добре от теб. Нали каза преди малко, че не знаеш какво ще правиш, ако оправдаят Хокин? Е, аз пък знам какво ще правя. Ще си подам оставка и ще си намеря друга работа, от която няма да хвана язва. — Хвърли ожесточено угарката от цигарата и скръсти ръце на гърдите си. Стиснатата уста пресичаше като тънка линия широкото му лице.

— Аз… нямах представа — измънка Джордж.

— От какво? Че се тревожа толкова? Да не мислиш, че само ти лежиш буден нощем и се чудиш какво е станало с Алисън Картър? — попита войнствено Клъф.

Джордж потри лицето си с ръце и разроши косата си.

— Не, не мисля.

— Тя няма кой друг да се застъпи за нея — продължи гневно Клъф. — И ако днес Хокин излезе от тук като свободен човек, ще имам чувството, че сме я изоставили.

— Знам — прошепна Джордж. — А ти знаеш ли какво, Томи?

— Какво?

Джордж поклати глава и се обърна с гръб към него.

— Не мога да повярвам, че може да ми мине подобна мисъл, още по-малко пък, че я казвам на глас. Но…

Клъф почака малко, после попита:

— Каква мисъл?

— Колкото повече чета във вестниците, че съм бил корумпиран и съм подхвърлил улики, за да натопя Хокин, толкова повече си казвам, че може би е трябвало наистина да постъпя така, за да подсигуря присъдата му — каза Джордж с горчивина. — Дотам ме докара този случай.

Още преди Клъф да успее да отговори, двамата видяха, че от „Агнето и знамето“ се изсипва цяла тълпа. Начело бяха юристите, дългите им роби се вееха от бързината като черни крила. Зад тях през вратите излизаха тичешком журналистите, някои навличаха в движение саката и нахлупваха шапките си. Джордж и Клъф се спогледаха и си поеха дълбоко дъх.

— Това е то — каза тихо Джордж.

— Да. След теб, шефе.

За миг площадът около тях вече гъмжеше от хора. От западната страна се носеха Картъровци, Краудъровци и Ломасовци — там се намираше едно кафене, чийто собственик бе имал хитрата идея да не затваря, докато жителите на Скардейл изпитват нужда да пият чай и да ядат чипс. От южната страна на площада се появи майката на Хокин, съпроводена от господин и госпожа Уелс. Всички се скупчиха пред страничния вход на общината, където теснотията ги принуди да се движат неприятно близо един до друг. Джордж бе готов да се закълне, че госпожа Хокин се възползва от блъсканицата, за да забие лакът в ребрата му, но така или иначе му беше все едно. По някакъв начин всички успяха да влязат и да заемат местата си в залата. Докато се настаняваха като ято птици на дървото, на което нощуват, двама полицаи, същите като през останалите дни, въведоха Хокин. Той изглеждаше по-мрачен и уморен, отколкото предишната седмица. Хокин се огледа и събра сили да махне на майка си, която седеше в галерията. Този път Джордж не бе удостоен с усмивка, а само със студен, непроницаем поглед.