Право на милосърдие

Сал се усмихваше, очевидно попаднал в плен на спомените.

— Снощи копелето се появи в кухнята с костюм и вратовръзка и така се захвана да реже доматите и чесъна, представяш ли си? Сякаш не може да реши дали да остане да помага на стареца си в кръчмата, или да си гледа правото… Аз му рекох да си остане у дома и да помага на баща си. Защото семейството е най-важното нещо в този живот…

Греъм кимна и изпусна въздуха от дробовете си.

— Значи снощи си ходил в „Грото“, така ли?

— Да бе, веднага след работа. Да събера малко кураж преди да се прибера у дома. Защото майка ти… Не, за майка ти лоша дума няма да кажа. Но животът, който води, с вас — децата… Това е животът ѝ, знаеш, друг няма… Нейните родители я прецакаха лошо. Ако не бях аз, сега щеше да е една съсухрена бабичка с надути маниери и толкоз. От време на време се налага да ѝ го напомням…

Прав е, рече си Греъм. Хелън никога не би престанала да го обича, независимо от постъпките му… Семейството е най-важното нещо на света. Сега би трябвало да е тук, в камионетката, между тях… Би трябвало да присъства на всичко това, да се опита да им помогне. Но тя не беше тук и никога нямаше да бъде. Една трагедия и за нея, Греъм бе убеден в това.

Протегна ръка и докосна коляното на Сал.

— Тя те обича, татко.

— Знам — убедено кимна в отговор той, въпреки че не беше виждал жена си от петнайсет години. — Но ще трябва да ѝ поговоря и да я вкарам в пътя. Много се е объркала. Май беше по-добре да отидем у дома, а?

Вече наближаваха пристана.

— След като обядваме — рече Греъм.

По пладне, в средата на седмицата, паркингът беше полупразен. Фериботът току-що беше изплюл от търбуха си поредната група пътници и Сал скочи от кабината.

— Дай да побързаме, че тая тълпа ей сега ще ни заклещи. Мирише ми на чиопино, страшно много си падам по тая миризма!

Греъм побърза да го настигне.

Спряха пред вратата на „Станьола“. Лицето на Сал помръкна, ръката му се протегна към Греъм, сякаш изведнъж изпита нуждата от подкрепа.

— Какво става? — объркано попита той. — Това не е „Грото“!

— „Грото“ го затвориха, татко.

— Това са пълни глупости! Нали снощи бях тук? Марио беше в кухнята и режеше домати, облечен в официалния си костюм!

Греъм мълчаливо го прегърна през рамото, но старецът се дръпна и тръгна обратно към улицата. Измина няколко крачки, спря се и внимателно огледа сградата, присвил очи под ярките слънчеви лъчи.

Греъм се приближи и отново го прегърна през рамото. Този път баща му се облегна на него.

— Това не е „Грото“ — прошепна той, а в гласа му се доловиха нотки на паника. — Какво става, по дяволите?!