Право на милосърдие

Съдията Солтър приключи със записките си и вдигна глава:

— Господин Харди?

Фрийман се приведе през рамото на Греъм и прошепна, че трябва да поискат кратко прекъсване. Харди също имаше това чувство, фактически му се искаше не кратко, а дълго прекъсване — поне две-три седмици. За да преосмисли неща, които до този момент бе смятал за окончателно изяснени.

Разбира се, двамата с Фрийман бяха репетирали всички възможни варианти на встъпителната реч на обвинението. Един от тях се оказа почти идентичен с това, което каза Соума. Нищо чудно, тъй като прокуратурата няма право да се позовава на нищо друго, освен на официално внесените по делото улики и доказателства, които, естествено, бяха достояние и на защитата.

Но днес делото изглеждаше някак по-друго. Вероятно поради сдържания тон на обвинителната реч (който не бяха предвидили). Страхът сграбчи Харди толкова внезапно, че стомахът му изведнъж се сви на топка. Сравнително бързо си даде сметка, че в случая всяко забавяне ще бъде фатално. Проявата на колебание неминуемо ще накара нервите му да изпускат искри и това няма да остане незабелязано както от съдебните заседатели, така и от противника. Съмненията относно избраната стратегия и самият му клиент ще вземат връх, ще се спрат в гърлото му, ще попречат на дишането му. Но най-лошото беше, че съдебните заседатели несъмнено ще използват евентуалното прекъсване за размисъл върху убедителната във всяко отношение встъпителна реч на Соума.

Според законите на щата Калифорния защитата има право на встъпително слово както веднага след обвинителния акт (като форма на незабавно отхвърляне), така и на известно изчакване. Харди предварително бе решил, че ще говори непосредствено след Соума, но сега това изглеждаше още по-наложително. Ставай и започвай, заповяда си той. Веднага!

Изправи се без дори да погледне към Фрийман. Усети коленете си меки, в ушите му се появи странно бучене. Това бе древният капан на мъжката психика: слабостта убива!

Но гневът, който се появи в душата му, беше добре дошъл. Той беше единственото позитивно нещо в момента. Стиснал устни, Харди сковано закрачи към бокса на съдебните заседатели, спря до дървения парапет и бавно се извърна към Соума. В очите му се четеше презрение и сдържан гняв, главата му леко се поклати. Ясно пролича, че изпитва дълбоко отвращение от това, което беше чул.

После отново се извърна към съдебните заседатели, ръката му повтори жеста на Соума с добре изиграна ирония и се насочи към Греъм:

— Този човек е обичал баща си, закрилял го е и се е грижил за него. Тези три неща лежат в основата на цялото дело срещу Греъм Русо. Едно абсурдно дело, с още по-абсурдни обвинения. Вярно е, че Греъм е бил редовен посетител в жилището на баща си. Ходил е там, не само за да облекчи болките му, но и за да му помага в бита, да му прави компания, да го изведе на вечеря. Вършил е всичко това близо две години, особено интензивно през последните шест месеца от живота на Сал, тъй като към безпощадно развиващата се болест на Алцхаймер се е прибавил и смъртоносен мозъчен тумор… През последните седмици Сал е имал няколко сериозни пристъпи на загуба на паметта. Същевременно не вярва на специализираните заведения, изпитва ужас от тях. В това отношение синът му прилича на него…