![Отровни думи [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/4/3/otrovni-dumi-bg-download.jpg)
Отровни думи [bg]
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-376-5
- Переводчик: Нели Лозанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Отровни думи [bg]». Краткое содержание книги:
Гамаш скръсти ръце пред гърдите си и се втренчи.
— Интересна теория, но woo от колибата на Отшелника може да означава какво ли не. Какво те наведе на мисълта, че става въпрос за маймуната на Емили Кар?
— Ето това.
Дамата отвори чантата си и подаде на детектива гланцираната брошура, която извади. Тя рекламираше ретроспективна изложба на творбите на Емили Кар във Ванкувърската художествена галерия. Гамаш погледна снимките на картини, които изобразяваха дивата природа на Западния бряг преди почти половин век. Не можеше да ги сбърка с нищо друго.
Творбите бяха изключителни. Наситени зелени и кафяви краски се преплитаха така, че гората изглеждаше едновременно шеметна и притихнала. Тази гора отдавна вече я нямаше. Изсечена, нарязана на трупи, съсипана. Но все още жива благодарение на четката и дарбата на Емили Кар.
Но не за това бе известна художничката.
Гамаш разлисти брошурата, докато най-накрая ги откри. Картините, които бяха нейна запазена марка. Изобразеното на тях не даваше мира на никоя канадска душа, която го съзреше.
Тотемните стълбове.
Издигнати на брега, край отдалечено рибарско село на племето хайда в Северна Британска Колумбия. Емили Кар ги бе нарисувала там, където хайда са ги поставили.
С изящен пръст Терез Брюнел посочи три думи, изписани с дребен шрифт.
Островите Кралица Шарлота.
Там се намираха.
Шарлот.
Гамаш почувства прилив на вълнение. Дали наистина бяха открили woo?
— Дървените скулптури на Отшелника бяха от червен кедър — припомни колежката му. — Думата woo беше издълбана в същия вид дървесина. Червеният кедър расте на няколко места, но не и тук. Не и в Квебек. Едно от тези места е Британска Колумбия.
— На островите Кралица Шарлота — прошепна инспекторът, все още запленен от картините, на които бяха нарисувани тотемни стълбове. Прави, високи, внушителни. Все още не бяха съборени под предлог, че са езически, не бяха повалени от мисионери или от правителството.
Единствено платната на Емили Кар показваха тотемите по начина, по който ги бяха създали хората от племето хайда. Художничката никога не бе рисувала хора, само сътвореното от тях. Дълги и тесни племенни колиби. И високи, устремени към небето тотемни стълбове.
Гамаш не можеше да откъсне очи, изгубен в дивата красота и в приближаващото бедствие.
Тогава обърна поглед към надписа. Селото на хайда. Кралица Шарлота.
И разбра, че Терез е права. Woo насочваше към Емили Кар, а тя — към островите Кралица Шарлота. Явно затова имаше толкова много препратки към Шарлот в колибата на Отшелника. „Паяжината на Шарлот“, Шарлот Броите, Шарлота Мартину, която бе подарила на своя съпруг цигулката. Кехлибарената стая е била създадена за София Шарлота. Всички те го водеха дотук. До островите Кралица Шарлота.
— Вземи я, ако искаш. — Комисар Брюнел посочи брошурата. — В нея има много биографична информация за Емили Кар. Може да ти е от полза.
— Merci. — Гамаш затвори брошурата и се вгледа в скулптурата на Кар. Жената, която бе уловила в творчеството си срама на Канада, като бе нарисувала не самия отхвърлен и съкрушен народ, а неговата слава.
Клара бе забила поглед в сивите води на река Сейнт Лорънс, докато минаваха с колата по моста „Шамлен“.
— Как беше обядът? — попита Гамаш, щом излязоха на магистралата в посока Трите бора.
— Ами, можеше да мине и по-добре.
Художничката се люшкаше бясно между противоречиви емоции — от ярост, през вина, до съжаление. Ту се обвиняваше, че не е казала още по-недвусмислено на Дени Фортен що за merde134 е, ту изгаряше от нетърпение да се прибере у дома, за да му се обади и извини.
Клара беше мазохистичен магнит. Критики, упреци и обвинения хвърчаха във въздуха, но се лепяха само за нея. Сякаш привличаше негативното, може би защото самата тя бе толкова позитивна.
Е, вече ѝ бе дошло до гуша. Изправи рамене. Майната му. Но все пак може би трябваше да се извини и да отстоява убежденията си след изложбата.
Ама че идиотка беше! Откъде накъде бе решила, че е добра идея да ядосва собственика на галерията, който ѝ предлага слава и богатство? Признание. Одобрение. Внимание.
По дяволите, какво бе направила? И можеше ли да го поправи? Да беше изчакала до деня след откриването, след излизането на очерците в „Ню Йорк Таймс“ и в лондонския „Таймс“. Тогава гневът му нямаше да може да я съсипе така, както сега. Капо и щеше да се случи.
Чула бе думите му. Видяла бе изражението му. Фортен щеше да я съсипе. Макар че за целта трябваше да има нещо изградено, което да разруши. Не, той можеше да ѝ причини нещо още по-лошо. Да се постарае светът никога да не разбере за Клара Мороу. Никога да не види картините ѝ.
134
Лайно; нищожен човек (фр.). — Б.р.