Отровни думи [bg]

Клара, изглежда, изпита облекчение, че най-после ще има друго занимание, освен да гледа как часовникът отброява минутите до пет.

— Какво знаете за Емили Кар?

— Е, никога нямаше да предположа, че ще ми зададете този въпрос — усмихна се художничката и замълча, за да си подреди мислите. — Изучавахме я в Художествената академия. Била е огромно вдъхновение за много канадски художници, особено жени. Вдъхновява и мен самата.

— По какъв начин?

— Отишла е в пустошта, където никой друг не е смеел да пристъпи, и то само със статив.

— И с маймунката си.

— Това да не е някакъв евфемизъм, господин главен инспектор?

Гамаш се разсмя:

— Не. Продължете, моля.

— Ами, била е много независима. А творчеството ѝ е претърпяло еволюция. В началото било репрезентативно. Дърветата си били дървета, къщите — къщи. Било почти като фотография. Пеша е да запечата племето хайда и неговите селища, преди да бъдат напълно унищожени.

— Доколкото разбирам, е работела предимно на островите Кралица Шарлота.

— Да, много от най-известните ѝ платна са нарисувани там. В един момент осъзнала, че не е достатъчно художникът просто да предава директно онова, което вижда. Затова се отпуснала напълно, отхвърлила всички условности и започнала да рисува не само това, което виждала, но и което чувствала. Присмивали ѝ се. Но по ирония на съдбата именно творбите ѝ от този период са станали най-известни.

Гамаш кимна и си спомни тотемните стълбове на фона на вихъра от наситени горски цветове.

— Забележителна жена.

— Мисля, че всичко е започнало с отровните думи — каза Клара.

— С кое?

— Отровните думи. Тази история е доста известна в артистичните среди. Кар била най-малката от пет сестри и била много близка с баща си. Казват, че имали страхотна връзка. Без каквито и да било намеци за нещо повече от бащинска любов и подкрепа.

— Искате да кажете, че не е имало нищо сексуално.

— Не, просто крепка връзка между баща и дъщеря. Но в късните ѝ юношески години се случило нещо и тя напуснала дома си. Повече не се видяла с баща си и не му проговорила.

— Какво е станало? — поинтересува се Гамаш, докато намаляваше скоростта. Клара забеляза и премести поглед към часовника. Наближаваше пет без пет.

— Никой не знае. Не е споделила с никого, семейството ѝ си мълчало. Но от щастливо и волно дете тя се превърнала в огорчена жена. Много самотна, а и явно никой не търсел компанията ѝ. Чак към края на живота си писала на приятел. В писмото признала, че баща ѝ казал нещо ужасно и непростимо.

— Отровни думи.

— Точно така.

Пристигнаха. Детективът спря пред дома на Клара и двамата постояха мълчаливо в колата няколко мига. Беше пет и пет. Твърде късно. Можеше да опита, но знаеше, че Фортен няма да вдигне телефона.

— Благодаря ви — заяви Гамаш. — Много ми помогнахте.