Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 133 134 135 136 137 138 139 140 141 ... 163
Перейти на страницу:

— Защо не му обясните, че не всичко е чорба, и не го накарате да спре тази сарабанда? — обърна се Рамбалдо към Аджилулфо, като се помъчи да говори спокойно.

— Единственият начин да разбере е да му се даде определена задача — отвърна Аджилулфо. После рече на Гурдулу: — По заповед на Карл, крал на франките и свещен император, ти си мой оръженосец. Сега трябва да ми се подчиняваш във всичко. Понеже съм натоварен от комендантството за погребения и посмъртни почести да се погрижа за заравянето на падналите във вчерашния бой, ти ще вземеш една лопата и мотика и ще отидем на бойното поле да погребем телата на нашите братя, царство им небесно!

Той подкани и Рамбалдо да го последва, за да се запознае с още едно деликатно задължение на рицарите.

Тримата тръгнаха заедно към бойното поле. Аджилулфо се мъчеше да върви свободно, но сякаш стъпваше на тръни; Рамбалдо, ококорил очи, нетърпеливо търсеше местата, по които бе минал вчера под дъжд от стрели и удари от мечове, а Гурдулу, метнал на рамо мотика и лопата, съвсем чужд на тържественото си задължение, подсвиркваше и пееше.

Откъм другата страна на хълма се откриваше равнината, в която бе станала най-кръвопролитната схватка. Земята бе застлана с трупове. Лешоядите, забили нокти по раменете или по лицата на мъртвите, ровеха с клюнове раздраните им меса.

Но работата на лешоядите не започва веднага след боя. Те се спускат малко преди края на битката, ала тогава полето е осеяно с мъртъвци, плътно пристегнати в стоманените брони, о които клюновете на грабливите птици се удрят, без да могат дори да ги одраскат. Когато падне вечерта, откъм неприятелските лагери тихо пропълзяват мародерите. Лешоядите са се издигнали високо в небето, кръжат и ги чакат да свършат. Първите зари на деня огряват полето, побеляло от голи тела. Тогава лешоядите се спускат отново и започват богата гощавка. Но трябва да бързат, защото скоро ще дойдат гробарите, които отнемат на птиците това, което дават на червеите.

Аджилулфо и Рамбалдо удрят с мечовете си, а Гурдулу с лопатата и прогонват черните гости. После се заемат с печалното си задължение: всеки си избира по един мъртвец, хваща го за краката и го повлича нагоре по хълма към определеното за гробище място.

Аджилулфо влачи мъртвеца и си мисли: „О, мъртвецо, ти притежаваш това, което аз никога не съм имал и не ще имам — този търбух. Или по-скоро не го притежаваш, а ти самият си този търбух, тоест онова, за което в моменти на униние аз завиждам на съществуващите хора. Тогава прекрасно мога да се считам за облагодетелстван, че живея и без негова помощ и върша всичко. Разбира се, всичко онова, което ми се струва по-важно; и много работи мога да върша по-добре от съществуващите хора, без да имам присъщите им недостатъци — простащина, противоречивост, непоследователност, воня. Вярно е, че оня, който съществува, винаги оставя нещо, някаква особена следа, която аз никога не ще мога да създам. Но ако тяхната тайна е само тук, в този търбух, благодаря, мога и без него. Тази долина с голи разлагащи се трупове предизвиква у мен отвращение като кланица на живия човешки род“.

Гурдулу влачи друг мъртвец и си мисли: „Ти, мършо, изпускаш газове по-миризливи и от моите. Не разбирам защо всички те оплакват? Какво ти липсва? По-рано ти се движеше, а сега твоето движение ще премине в червеите, които ще нахраниш. Растели са ти нокти и коси, сега ти ще се разлееш и от твоята течност тревите на ливадата ще израснат още по-високи към слънцето. Ще станеш трева, после мляко на кравите, които ще пасат тревата, после кръв на детето, което ще пие тяхното мляко, и така нататък. Виждаш ли, че ти ще си живееш по-добре и от мене, мършо!“.

Рамбалдо също влачи мъртвец и си мисли: „О, мъртвецо, аз тичам, тичам, за да стигна и аз дотук като тебе и да се оставя да ме влачат за краката. Как ли изглеждат яростта, която ме тласка, страстното ми желание за битки и любов, погледнати оттам, откъдето гледат твоите изцъклени очи с отметната глава, която се тътри по камъните? Аз мисля за това, мъртвецо, ти ме караш да мисля за това; но нима може да се измени нещо? Не! Няма друг живот, няма други дни освен нашите дни преди гроба — нито за нас живите, нито за вас мъртвите. И дано не ги пропилея, дано не пропилея нищо от това, което съм и което бих могъл да бъда. Дано извърша славни дела за франкската войска! Дано мога да прегърна гордата Брадаманте и тя да ме прегърне! Надявам се, че и ти си изживял не по-зле своите дни, мъртвецо. Но така или иначе твоите зарове са вече хвърлени. А моите още се въртят в чашата. И аз обичам, о мъртвецо, не твоя покой, а моята тревога“.

1 ... 133 134 135 136 137 138 139 140 141 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)