Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 132 133 134 135 136 137 138 139 140 ... 163
Перейти на страницу:

Не това очакваше Рамбалдо и остана малко недоволен. Но тъй като не искаше да си противоречи, той се престори, че отдава внимание на това, което правеше Аджилулфо и което нареждаше на майстор-готвачите, на лавкаджиите и миячите. Рамбалдо все още се надяваше, че всичко е само един предварителен ритуал, преди да се впусне в бляскави въоръжени действия.

Аджилулфо броеше и пресмяташе непрекъснато дажбите, порциите чорба, войнишките канчета, които трябваше да се пълнят, количеството на баките.

— Да знаеш, че най-трудното нещо в командването на една войска е да пресметнеш колко канчета чорба съдържа всяка бака — обясни той на Рамбалдо. — В никой полк сметката не излиза. Или остават порции, които не се знае къде отиват и не можеш да ги отчетеш, или пък, ако намалиш дажбите — порциите не достигат и веднага плъзва недоволство сред войската. Истината е, че пред всяка войнишка кухня винаги има опашка от просяци, бедни старци и сакати, които идват да събират остатъците. Но това, разбира се, създава безредие. За по-голяма яснота наредил съм във всеки полк заедно със списъка на своя войскови състав да ми представят и имената на бедняците, които обикновено се нареждат за храна. Така ние ще знаем точно къде отива всяко канче чорба. Сега, за да добиеш малко практика в рицарските задължения, можеш да обиколиш със списъците полковите кухни и да провериш дали всичко е в ред. После ще дойдеш да ми докладваш.

Какво трябваше да стори Рамбалдо? Да откаже, да търси слава за себе си или нищо да не върши? Но може би така рискуваше да провали цялата си кариера заради някаква глупост. И тръгна.

Върна се отегчен, без да има ясна представа зa нещата.

— Ех, да, струва ми се, че горе-долу върви — рече той на Аджилулфо, — вярно е, че има голяма бъркотия. Пък и тези бедняци, дето идват за чорба, всички ли са братя?

— Защо да са братя?

— Приличат си… Дори са толкова еднакви, че можеш да ги объркаш. При всеки полк има по един, който прилича на другите. Отначало мислех, че това е един и същ човек, който се мести от кухня на кухня. Но гледам списъците, имената различни: Боамолуц, Каротун, Балингачо, Бертела… Тогава попитах сержантите, проверих и всичко излезе наред. Ала все пак тази прилика…

— Ще отида да видя сам.

Двамата се отправиха към лоренския лагер.

— Ето този човек — посочи Рамбалдо в една точка, сякаш там имаше някой.

Наистина имаше, но на пръв поглед можеше да го смесиш с цвета на земята и листата, защото той бе покрит със зелени и жълти, избелели и окаляни дрипи, лицето му бе осеяно с лунички, а неравната брада — щръкнала.

— Но това е Гурдулу!

— Гурдулу ли? Още едно име! Познавате ли го?

— Той е човек без име и с всички възможни имена. Благодаря ти, бакалавре! Ти не само разкри една нередност в нашето обслужване, но ми помогна да намеря отново своя оръженосец, предаден ми по заповед на императора и веднага изчезнал.

Лоренските готвачи, след като бяха раздали порциите на воините, оставиха баката на Гурдулу.

— Дръж, тази всичката чорба е за теб!

— Всичката чорба! — извика Гурдулу и се надвеси над баката като от перваза на прозорец. Той започна да стърже с лъжицата най-ценното съдържание на всяка бака — кората, която бе полепнала по стените. — Всичката чорба! — гърмеше гласът му вътре в съда, който се бе прекатурил отгоре му, докато той се мяташе лудешки.

Сега Гурдулу беше в плен на преобърнатата бака. Той удряше с лъжицата си като в глуха камбана и гласът му ръмжеше:

— Всичката чорба!

После баката се раздвижи като костенурка, преобърна се и се показа Гурдулу. От главата до петите той бе изцапан със зелева чорба, с кал и най-вече наплескан със сажди. Чорбата се стичаше по очите му, той пристъпяше като слепец и викаше:

— Всичко е чорба! — Ръцете му бяха протегнати напред, като че ли плува, и той не можеше да види нищо друго освен чорбата, която покриваше очите и лицето му. — Всичко е чорба! — повтаряше Гурдулу и размахваше лъжицата, сякаш се мъчеше да загребва от това, което беше наоколо му. — Всичко е чорба!

При тази гледка Рамбалдо почувства, че му се завива свят: той изпитваше не толкова отвращение, колкото съмнение, че този човек, който се въртеше заслепен, имаше право и светът не беше нищо друго освен една безкрайна, безформена чорба, която цапаше навред и разлагаше всичко. „Не искам да стана чорба! Помощ!“ — канеше се да извика Рамбалдо, но тутакси видя до себе си Аджилулфо, който стоеше безучастен, със скръстени ръце, като че ли беше съвсем чужд и незасегнат дори от тази вулгарна сцена. Рамбалдо осъзна, че той никога няма да разбере неговия страх. Мъката, която винаги предизвикваше у него видът на воина в бяла броня, сега се уравновесяваше от новата мъка, причинена му от Гурдулу; така той успя да спаси своето душевно равновесие, да се успокои отново.

1 ... 132 133 134 135 136 137 138 139 140 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)