Нашите предци [bg]

Върна се отегчен, без да има ясна представа зa нещата.

— Ех, да, струва ми се, че горе-долу върви — рече той на Аджилулфо, — вярно е, че има голяма бъркотия. Пък и тези бедняци, дето идват за чорба, всички ли са братя?

— Защо да са братя?

— Приличат си… Дори са толкова еднакви, че можеш да ги объркаш. При всеки полк има по един, който прилича на другите. Отначало мислех, че това е един и същ човек, който се мести от кухня на кухня. Но гледам списъците, имената различни: Боамолуц, Каротун, Балингачо, Бертела… Тогава попитах сержантите, проверих и всичко излезе наред. Ала все пак тази прилика…

— Ще отида да видя сам.

Двамата се отправиха към лоренския лагер.

— Ето този човек — посочи Рамбалдо в една точка, сякаш там имаше някой.

Наистина имаше, но на пръв поглед можеше да го смесиш с цвета на земята и листата, защото той бе покрит със зелени и жълти, избелели и окаляни дрипи, лицето му бе осеяно с лунички, а неравната брада — щръкнала.

— Но това е Гурдулу!

— Гурдулу ли? Още едно име! Познавате ли го?

— Той е човек без име и с всички възможни имена. Благодаря ти, бакалавре! Ти не само разкри една нередност в нашето обслужване, но ми помогна да намеря отново своя оръженосец, предаден ми по заповед на императора и веднага изчезнал.

Лоренските готвачи, след като бяха раздали порциите на воините, оставиха баката на Гурдулу.

— Дръж, тази всичката чорба е за теб!

— Всичката чорба! — извика Гурдулу и се надвеси над баката като от перваза на прозорец. Той започна да стърже с лъжицата най-ценното съдържание на всяка бака — кората, която бе полепнала по стените. — Всичката чорба! — гърмеше гласът му вътре в съда, който се бе прекатурил отгоре му, докато той се мяташе лудешки.

Сега Гурдулу беше в плен на преобърнатата бака. Той удряше с лъжицата си като в глуха камбана и гласът му ръмжеше:

— Всичката чорба!

После баката се раздвижи като костенурка, преобърна се и се показа Гурдулу. От главата до петите той бе изцапан със зелева чорба, с кал и най-вече наплескан със сажди. Чорбата се стичаше по очите му, той пристъпяше като слепец и викаше:

— Всичко е чорба! — Ръцете му бяха протегнати напред, като че ли плува, и той не можеше да види нищо друго освен чорбата, която покриваше очите и лицето му. — Всичко е чорба! — повтаряше Гурдулу и размахваше лъжицата, сякаш се мъчеше да загребва от това, което беше наоколо му. — Всичко е чорба!

При тази гледка Рамбалдо почувства, че му се завива свят: той изпитваше не толкова отвращение, колкото съмнение, че този човек, който се въртеше заслепен, имаше право и светът не беше нищо друго освен една безкрайна, безформена чорба, която цапаше навред и разлагаше всичко. „Не искам да стана чорба! Помощ!“ — канеше се да извика Рамбалдо, но тутакси видя до себе си Аджилулфо, който стоеше безучастен, със скръстени ръце, като че ли беше съвсем чужд и незасегнат дори от тази вулгарна сцена. Рамбалдо осъзна, че той никога няма да разбере неговия страх. Мъката, която винаги предизвикваше у него видът на воина в бяла броня, сега се уравновесяваше от новата мъка, причинена му от Гурдулу; така той успя да спаси своето душевно равновесие, да се успокои отново.