Нашите предци [bg]

Автор: Кальвино Итало
Год: 2014
Язык: болгарский
Год: Colibri
ISBN: 978-619-150-161-8
Переводчик: Светозар Златаров
Жанр: Современная русская и зарубежная проза

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.

Перейти на страницу:

Той пришпори коня си. В този момент изгаряше от желание да се срещне с живи същества, били те приятели или врагове. Намираше се в някаква пуста и безлюдна долинка. Наоколо му нямаше никого освен мъртвите и мухите, които бръмчаха над труповете. Сражението бе затихнало или пък се разразяваше на съвсем друга страна на фронта. Рамбалдо яздеше, взирайки се внимателно напред. Ето, дочу се конски тропот и по билото на едно възвишение се появи воин на кон. Това е сарацин! Оглежда се бързо, дръпва юздите и побягва. Рамбалдо пришпорва коня си и се впуща след него. Сега и той достига до възвишението и гледа как сарацинът препуска надолу, като ту се появява, ту изчезва сред лещака. Конят на Рамбалдо е като стрела, изглежда, че е чакал само това. Момъкът е доволен — най-после, макар и пристегнат в бездушни и студени черупки, конят си е кон и човекът — човек. Сарацинът свива надясно. Защо? Сега Рамбалдо е сигурен, че ще го настигне. Ала ето че от храстите вдясно изскача друг сарацин и прегражда пътя на оня. Двамата неверници се обръщат и тръгват срещу него — това е засада! Рамбалдо се впуща с вдигнат меч и крещи:

— Подлеци!

Единият сарацин, с черен двурог шлем като стършел, се хвърля отгоре му. Момъкът отбива, напада и удря с меча си по щита му, ала конят отскача встрани; сега първият сарацин го е притиснал отблизо и Рамбалдо трябва непрекъснато да върти щита, меча и коня си, като го пришпорва в хълбоците.

— Подлеци! — реве той вече наистина разярен в ожесточената схватка и същевременно чувства как силите му отпадат, как мъчителна слабост го пронизва чак до кръвта и костите. Може би Рамбалдо ще загине тъкмо сега, когато е сигурен, че светът съществува, без да знае дали е по-тъжно да умреш млад или стар.

Двамата сарацини налитаха отгоре му. Той отстъпваше и стискаше дръжката на меча си, сякаш бе залепнала за ръката му — изпусне ли я, загубен е! Внезапно се чу конски тропот. При този шум двамата неприятели се отдръпнаха от него като по такт от барабан. Те отстъпваха назад, отбранявайки се с щитовете. Рамбалдо се обърна — зад него стоеше конник в християнско въоръжение и широкополо зелено наметало върху бронята. На шлема му се развяваха дълги зелени пера. Като завъртя бързо лекото си копие, той отблъсна сарацините.

Сега Рамбалдо и непознатият конник стоят един до друг. Конникът продължава да размахва копието си. Единият от неприятелите се опитва да го нападне и да изтръгне копието от ръката му. Но в същия миг конникът окачва копието на куката на бронята си и хваща късия си меч. Впуска се срещу неверника и започват да се дуелират. Рамбалдо, като вижда с каква лекота непознатият помощник върти меча си, забравя почти всичко и се спира да гледа. Но това трае само миг, той се хвърля срещу другия неприятел и му нанася с щита си удар след удар.

И тъй продължава да се бие, подпомогнат от зеления. След всяка нова безплодна атака неприятелите се отдръпват назад и тогава рицарите се нахвърлят срещу тях, като единият ce бие с врага на другия и обратно; сменят се бързо и ги объркват съвсем с ловкостта си. Много по-лесно е да се сражаваш рамо до рамо с някой другар отколкото сам, това те окуражава и успокоява, а чувството, че пред теб стои неприятел, а до теб приятел, те въодушевява.

За насърчение Рамбалдо често подвиква на конника, но оня мълчи. Момъкът разбира, че в боя трябва да пестиш дъха си, и също млъква, ала му е малко неприятно, загдето не чува гласа на другаря си.

Схватката става още по-напрегната. Ето че зеленият воин избутва от седлото своя сарацин; оня бяга в храсталака. Вторият сарацин се нахвърля върху Рамбалдо, но строшава меча си; от страх да не го хванат в плен той обръща коня си и също бяга.

— Благодаря ти, братко, ти спаси живота ми! — казва Рамбалдо на своя помагач, като открива лицето си и му протяга ръка. — Името ми е Рамбалдо от рода на маркизите Росилионе, бакалавър.

Зеленият конник не отговаря, нито казва името си, нито стисва протегнатата десница на Рамбалдо, нито открива лицето си. Момъкът поруменява.

— Защо не ми отвръщаш?

Оня обръща коня си и полита в галоп.

— Рицарю, макар че ти дължа живота си, смятам това за смъртна обида! — вика Рамбалдо, но зеленият конник е вече далече.

Признателността към неизвестния рицар, притекъл му се на помощ, мълчаливата близост, породила се помежду им по време на сражението, гневът от неговата неочаквана неучтивост, любопитството към тази тайна, настървението му, което, едва заглъхнало с победата, сега търсеше нови цели — всичко това бушуваше у Рамбалдо; ето че той пришпори коня си след зеления воин и извика:

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?