Нашите предци [bg]

Стигна до потока и провря глава между листака — воинът беше там. Главата и гръдният му кош все още се криеха в бронята и шлема като у ракообразно; набедрениците, наколенниците и всичко останало беше свалено, изобщо от пояса надолу той беше гол и подскачаше бос от камък на камък сред потока.

Рамбалдо не вярваше на очите си. Голите форми бяха женски — гладък корем, покрит със златисти косъмчета, две заоблени розови полукълба и изтеглени дълги крака на момиче. Женската половина се завъртя (сега ракообразната половина имаше още по-нечовешки и безизразен вид), потърси удобно място, разкрачи се над едно ручейче, присви малко коленете си, подпря на тях ръцете си в железните налакътници, изпъна главата си напред, а тялото назад и спокойно и гордо започна да прави „пиш“. Жената имаше хармонични задни форми, нежен мъх и издаваше приятен шум. Тутакси Рамбалдо разбра, че е влюбен.

Младата войничка нагази в потока, клекна още по-ниско над водата, изми се, потръпвайки леко, после се изправи и почна да подскача с босите си розови крачета. Едва тогава забеляза, че Рамбалдо я следи откъм тръстиките.

— Schweine Hund![159] — извика тя, извади от пояса си една кама и я запрати срещу него, но не с похват на ловък боец, какъвто всъщност беше, а с гневния порив на разярена жена, която хвърля по главата на мъжа си чиния, четка или каквото й попадне.

Така или иначе, но тя за малко не улучи Рамбалдо в челото. Момъкът се отдръпна засрамен. Ала само миг след това изгаряше от желание да застане пред нея, да й разкрие някак, че е влюбен. Изведнъж дочу конски тропот, изтича до полянката, но коня го нямаше вече, жената бе изчезнала. Слънцето залязваше — едва сега той си даде сметка, че бе отминал цял един ден.

Уморен, твърде разстроен от всичко, което му се бе случило през деня, за да се почувства щастлив, и все пак твърде щастлив, за да разбере, че предишната му тревога бе заменена от още по-парливо безпокойство, Рамбалдо се завърна в лагера.

— Знаете ли, аз отмъстих за баща си, победих, Изоар падна, аз… — започна да разправя объркано и набързо той, защото въпросът, до който искаше да стигне, беше вече друг. — Сражавах се срещу двамина, когато ми се притече на помощ един конник, но после открих, че това не беше воин, а една хубава жена. Не съм видял лицето й, но над доспехите си носи зелена фуста.

— Я гледай ти! — захилиха се другарите му в шатрата, заети да мажат с мехлем синините по гърдите и мишците си. Наоколо се носеше обичайната воня на спарено, която съпровожда свалянето на снаряжението след бой. — Ти какво, с Брадаманте ти се иска, а, пиленце? Само тебе чака тя! Брадаманте ходи или с генерали или с коняри! Колкото и да я гониш, пак няма да я хванеш!

Рамбалдо не можа да каже повече нито дума. Излезе от палатката си; слънцето залязваше червено. Вчера, когато гледаше слънцето да захожда, той се питаше: „Какво ще стане с мен до утрешния залез? Ще издържа ли изпитанието? Ще мога ли да докажа, че съм истински мъж, че ще оставя следа след себе си на тая земя?“. И ето, очакваният залез дойде и преодолените първи изпитания вече нямаха значение, защото новото неочаквано изпитание беше още по-трудно и само в него се криеше отговорът. В това състояние на неувереност Рамбалдо, без да знае защо, изпитваше желание да се довери на рицаря в бели доспехи като на единствен, който би могъл да го разбере.