Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 136 137 138 139 140 141 142 143 144 ... 163
Перейти на страницу:

— Попадаш в целта, но все наслуки — казва Брадаманте.

— Наслуки ли? Та аз не съм хвърлил погрешно нито една стрела!

— И със сто стрели да улучиш, пак ще бъде наслуки.

— Тогава кое не е наслуки? Кой може да улучи не наслуки?

Покрай лагера вървеше бавно Аджилулфо; върху доспехите му висеше дълго бяло наметало; той идваше насам, преструвайки се, че не гледа, но знаеше, че другите го гледат. Той си мислеше, че не бива да показва интереса си към тях, а всъщност се интересуваше от другите, но по начин, който те не можеха да разберат.

— Рицарю, ела да им покажеш как се стреля!.. — рече Брадаманте, ала в гласа й вече нямаше обичайния презрителен тон и държането й не беше вече така гордо.

Тя се приближи към Аджилулфо и му подаде лъка със затъкната стрела. Аджилулфо пристъпи бавно, пое лъка, отхвърли наметалото си, премести единия си крак напред, другия назад и опъна ръце. Но неговите движения не бяха движения на мускули и нерви, които се стараят да постигнат дадена цел; той използваше някакви други механични сили; като намести лъка, насочи върха на стрелата по въображаемата линия към мишената и я отпусна да лети. Не можеше стрелата да не попадне в целта.

— Това е стрелба! — извика Брадаманте.

Но Аджилулфо не се интересуваше от нищо, той стискаше в сигурните си железни ръце още трептящия лък; после го пусна на земята, загърна се в наметалото, притискайки го плътно към нагръдника, и се отдалечи. Нямаше какво да каже и не бе продумал нито дума.

Брадаманте взе лъка, вдигна го високо и тръсна конската си опашка.

— Кой друг, кой друг може да стреля така точно с лък? Кой може като него да бъде толкова точен и съвършен във всичко? — викаше тя, риташе с крака буци пръст и забиваше стрели в палисадата. Аджилулфо бе отминал далече и не се обръщаше, дъгоцветният гребен на шлема му бе увиснал напред; влачейки черното си наметало, той вървеше приведен, стиснал юмруци върху нагръдника си.

Някои от воините, които се бяха събрали там, насядаха по тревата, за да се наслаждават на развилнялата се Брадаманте.

— Откакто се е влюбила в Аджилулфо, няма мира, горката…

— Как? Какво казахте? — запита Рамбалдо изведнъж и хвана за ръката този, който говореше.

— Ей, петле, какво се надуваш пред нашата рицарка! Тя вече харесва само чистите брони, отвън и отвътре! Не знаеш ли, че е лудо влюбена в Аджилулфо?

— Нима може да бъде!.. Аджилулфо и Брадаманте… Как така?

— Ей така! Когато една жена се е наситила на всички съществуващи мъже, не й остава нищо друго, освен да желае един мъж, дето въобще го няма!..

За Рамбалдо бе станало вече нещо естествено винаги, когато изпадне в съмнение и униние, да търси рицаря с белите доспехи. И сега той изпитваше същото желание, ала не знаеше дали за да иска неговия съвет, или вече да застане пред него като съперник.

— Ей, русокоса хубавице, не е ли малко слабичък за в леглото? — дразнеха воините Брадаманте.

Изглежда, падението на Брадаманте беше вече доста голямо, щом се осмеляваха да й говорят с такъв тон.

— Я кажи, ако го съблечеш гол, какво ще хванеш у него? — подхвърляха тези безсрамници и се кикотеха.

Рамбалдо беше съвсем унил, мъката му беше двойна. От една страна, му беше мъчно, че слуша да се говори така за Брадаманте и за рицар, а от друга — че той самият не участва в тази история и никой не го смята за страна в случая.

Брадаманте сега държеше един камшик, размаха го и разпръсна всички любопитни, между които беше и Рамбалдо.

— Не вярвате ли, че аз съм жена, която може да накара всеки мъж да направи каквото трябва?

Мъжете бягаха и крещяха:

— Уу! Уу! Ако искаш да му дадем назаем нещо, само кажи, Брадаманте!

Тласкан от другите, Рамбалдо се повлече след тълпата безделни рицари и вървя с тях, докато се разпръснаха. Той нямаше вече желание да се върне при Брадаманте, нито пък компанията на Аджилулфо сега можеше да му бъде приятна. Случайно се бе озовал до друг един момък — наречен Торизмондо, възпитаник на херцозите на Корнуел, — който крачеше натъжен, загледан в земята, и си подсвиркваше. Рамбалдо продължи да върви с този непознат момък и понеже чувстваше нужда да излее мъката си, поведе разговор:

— Аз съм нов. Не знам, но тук не е така, както си мислех. Всичко ти се изплъзва, не можеш да го догониш, нищо не мога да разбера.

1 ... 136 137 138 139 140 141 142 143 144 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)