Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Всичко туй беше напълно вярно. Бригс ясно видя цялата хитро скроена мрежа. Мисис Бют беше устроила работата между Родън и Ребека. Все пак, макар че последната бе напълно невинна жертва, мис Бригс не можеше да скрие от приятелката си, че сърцето на мис Кроли е безнадеждно изстинало към Ребека и че старата дама никога няма да прости на племенника си за неговата неблагоразумна женитба.
По този въпрос Ребека си имаше собствено мнение и не се отчайваше. Ако мис Кроли не им прости сега, тя може би ще стори това някога в бъдеще. Дори и сега между Родън и баронетската титла стоеше само онзи кекав Пит Кроли, който знаеше само да цвърти; и ако с него станеше нещо, цялата работа ще се нареди както трябва. Най-малкото тя бе доволна, че успя да охули мисис Бют и да разобличи хитрите й планове, а това можеше да се окаже изгодно за интересите на Родън. След като поговори около един час с отново намерената си приятелка, Ребека си отиде, като най-нежно й изрази чувствата си и остана напълно уверена, че разговорът, който бяха водили, ще бъде съобщен на мис Кроли, преди да се изминат много часове.
Срещата свърши и Ребека трябваше да се върне в хотела си, където цялата компания от предишната вечер се бе събрала на прощална закуска. Ребека си взе сбогом с Амелия с такава нежност, която подхожда на две обичащи се като сестри жени. След като си послужи добре с носната кърпичка и стоя увиснала на шията на приятелката си, сякаш се разделяха завинаги, тя размаха от прозореца кърпичката си (която впрочем бе съвсем суха), докато екипажът потегляше, след което се върна на масата за закуска и като се има предвид вълнението й, изяде няколко дребни морски раци с доста голяма охота. Докато дъвчеше тези деликатеси, разправи на Родън какво се бе случило между нея и Бригс през време на сутрешната й разходка. Надеждите й бяха много големи и тя сполучи да накара съпруга си да сподели всичките й мнения, независимо от това дали те имаха тъжен или весел характер.
— А сега, миличък, ще бъдеш така добър да седнеш на писалищната маса и да напишеш едно хубаво малко писъмце на мис Кроли, в което ще кажеш, че си добро момче и други подобни неща. — Така че Родън седна и написа с голяма бързина: «Брайтън, четвъртък» и след това: «Скъпа ми лельо». Тук обаче въображението на смелия офицер му измени. Той захапа края на писалката си и вдигна поглед към жена си. Тя не можа да се удържи да не се разсмее на печалната му физиономия; и като се заразхожда напред-назад из стаята с ръце на гърба си, малката жена започна да диктува едно писмо, което той записваше:
— «Преди да замина от родината си да се впусна в поход, който може да се окаже съдбоносен…»
— Какво? — каза Родън с известно учудване, обаче веднага схвана хумора на положението и написа продиктувания израз, като се ухили.
— «… който може да се окаже съдбоносен, аз дойдох насам…»
— Защо да не кажем «дойдох тук», Беки? Граматично така е по-правилно — намеси се кавалеристът.
— «Аз дойдох насам — настоя Беки, като тропна с крак, — за да кажа сбогом на своята най-добра и най-скъпа приятелка. Умолявам те, преди да замина, за да не се върна може би никога, да ми позволиш да стисна ръката, от която през целия си живот съм получавал само добрини.»
— «… през целия, си живот съм получавал само добрини» — повтори като ехо Родън, като записваше думите и се чудеше на съчинителските си способности.
— «От тебе искам само едно — да не се разделяме сърдити. По известни въпроси, макар и не по всички, аз притежавам нашата фамилна гордост. Ожених се за, дъщерята на художник и не се срамувам от тази своя връзка.»
— Да, бога ми, че не се срамувам! — възкликна Родън.
— Ах ти, глупчо такъв! — каза Ребека, като го щипна по ухото и погледна да види дали не прави правописни грешки. — «Умолявам» се пише не с «о» а с «у».
И той поправи грешката си, прекланяйки се пред по-големите знания на малката си женичка.
— «Аз смятах, че ходът на моята любов ти е известен — продължи Ребека. — Знаех, че мисис Бют Кроли я одобрява и насърчава. Но аз не виня никого. Ожених се за бедна жена и с доволство ще се придържам към онова, което съм сторил. Остави богатството си на когото искаш, скъпа лельо. Аз никога не ще се оплаквам от начина, по който ще се разпоредиш с него. Бих желал да вярваш, че те обичам заради самата тебе, а не заради парите ти. Бих желал също да се сдобрим, преди да напусна Англия. Нека, нека да те видя, преди да тръгна. След няколко седмици или месеца може да е вече късно, а не мога да понеса мисълта, че ще напусна страната, без да съм чул една добра дума за сбогом от тебе.»