Хари Потър и огненият бокал

— Игор, каква е тази секретност? Всеки би си помислил, че не желаете гости.

— Е, Дъмбълдор — рече Каркаров показвайки всичките си пожълтели зъби до един, — всеки пази своето, нали така? Нима не сме ревностни стражи на поверените ни съкровищници на знанието? Не сме ли прави да се гордеем, че само ние сме посветени в тайните на своите училища и упълномощени да ги браним?

— О, и през ум не би ми минало да си въобразя, че познавам всички тайни на „Хогуортс“, Игор — закачливо отвърна Дъмбълдор. — Ето например тази сутрин явно съм взел погрешен завой към банята, защото се озовах в някаква просторна стая, в която не бях влизал досега. Там открих великолепна колекция от нощни гърнета. Ала когато се върнах, за да ги разгледам по-отблизо, установих, че стаята е изчезнала. Ще я чакам пак да се появи. Вероятно е отворена само в пет и трийсет сутринта. Или може би се появява веднъж на две седмици, когато луната е в първата си четвърт… А може би просто когато някой има крайно спешна нужда да се облекчи.

Хари едва не прихна над чинията си с гулаш. Пърси се намръщи, а Хари можеше да се закълне, че Дъмбълдор му смигна с крайчеца на окото си.

Междувременно Фльор Делакор критикуваше пред Роджър Дейвис украсата на „Хогуортс“:

— Това е нищо — говореше тя с пренебрежение, оглеждайки искрящите стени на Голямата зала. — В дворреца „Бобатон“ има много ледени скулптурри из цялата залла по Коледа и не се топят, естествено… като големи бляскави статуи от диамант. А хрраната прри нас е… прревъзходна. Имаме и хорр от горски нимфи да пее серренади, докато се хрраним… И няма гррозни ррицарски бррони, а появи ли се полтъргейст в „Бобатон“, ще го изхвърлят ей така… Цап! — и тя гневно плясна с ръка по масата.

Роджър Дейвис като зашеметен я наблюдаваше как говори и все не можеше да улучи устата си с вилицата. На Хари обаче му се стори, че Дейвис е прекалено захласнат да я гледа и не разбира това, което тя му казва.

— Абсолютно правилно — бързо рече Роджър и плясна с ръка по масата като Фльор. — Цап!

Хари огледа залата. Хагрид се бе пременил в ужасния си дългокосмест кафяв костюм и седеше на една от масите за преподаватели, вперил очи към съдиите. Той плахо махна на някого и Хари видя, че Мадам Максим му отвръща със същото, а опалите й заискриха на светлината на свещите.

Хърмаяни учеше Крум да изговаря правилно името й, а той все й викаше „Хър-моя-на“.

— Хър-ма-я-ни — повтаряше тя бавно и ясно.

— Хър-моя-нини — сричаше той след нея.

— Горе-долу добре — каза тя най-накрая и като улови погледа на Хари, му се усмихна.

Когато всичко беше изядено, Дъмбълдор се изправи и подкани учениците да направят същото. Само с един замах на пръчката му масите отлетяха обратно покрай стените, оставяйки пода празен. После измагьоса един по-висок подиум покрай дясната стена. На него се появиха комплект барабани, няколко китари, лютня, чело и гайди. „Орисниците“ се качиха на подиума под неистови ръкопляскания. Косите им бяха невероятно дълги, а черните им мантии — артистично разкъсани и провиснали. Хари ги гледаше захласнат и съвсем забравил какво предстои. Но когато те грабнаха инструментите си, изведнъж осъзна, че фенерите по всички други маси са изгаснали, а участниците в турнира и техните партньори са се изправили.