Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
Аз като домакин трябваше вежливо да я попитам:
— Какво би искала да си поръчаш?
Хелър махна на стоящия наблизо сервитьор жълтокож. Той натисна копчето и по изумителен начин холограма на менюто се появи пред очите на всекиго от нас.
Замалко да умра на място, когато видях отново тези цени от по пет и десет кредита. Насилих гърлото си да заработи.
— Поръчвайте си каквото ви душа поиска — насърчих ги весело. Прозвуча ми повече като погребална песен.
Всички решиха, че искат „планински скокливци“ — дребен дивеч, внасян от Чимптон, твърде отдалечена планета. Как не се задавиха! По десет кредита порцията!
След тържествено обсъждане избраха червена искряща вода. По десет кредита кутийката.
После се спряха на пламтящо-леден кекс за десерт. По петнадесет кредита.
Моята способност за мълниеносно смятане веднага ми представи сбора — сто и пет кредита.
От управата ни сервираха безплатно препечени кифлички. Щедрост, няма що! Сигурно бяха най-скъпият клуб на Волтар.
Позволих да ми поръчат същото като за себе си. Щом ми предстоеше затвор или екзекуция, по-добре щях да понеса съдбата си с пълен корем. Защото имах много симпатични възможности за избор — или да използвам електронната си карта и да застана пред военен съд, или да си послужа с фалшиви пари и набързо да ме разстрелят.
Донесоха ни планинските скокливци и аз започнах да разрязвам своя — почти очаквах да намеря в него диаманти при тази скъпотия.
Хелър ми прошепна:
— Недей да се тревожиш толкова. Всичко ще бъде наред. Отпусни се и си прекарай добре. Нека и момичетата се повеселят.
Той пък какво ли знаеше! Тази вечеря, да я „бибип“, за мен означаваше край на всичко! Утешавах се, че мнозина офицери след такова празненство по случай повишението са гладували по месец-два. Отпих от червената искряща вода, но не ми стана по-леко.
А те се шегуваха, бъбреха за глупости и явно се наслаждаваха на поднесените ястия. И аз си похапвах. Бях гладен.
Когато и последната искрица от пламтящо-ледения кекс потъна в устите им, Хелър повика с пръст пърхащия наоколо жълтокож и поръча за всички още червена искряща вода. Общо дотук сто и осемдесет кредита!
Пиха за чисто небе и ярки звезди. Пиха за успех и още повишения. Пиха за прозрачно намекната „мисия“. Пиха за следващи роли на Хайти.
Хелър поръча още веднъж. Двеста и двадесет кредита!
Вече седяха удобно облегнати и гледаха артистичните номера на другите гости. Някои бяха добри, други — много зле, някои слизаха почти без ръкопляскания, други получаваха истински овации.
Тъкмо бях потънал в безчувствено вцепенение. Неизбежността на предстоящото ме смазваше. Не можеше да бъде по-лошо.
Оказа се, че можеше!
На масата ни замига светлинка. Хайти ме мушна с пръст по рамото.
— Ти си пръв от тази маса.
— Аз?!
— Разбира се — усмихна ми се тя. — И най-хубаво ще бъде да се представиш добре. — Вече се смееше с глас. — Ако не те харесат, току-виж, удвоят сметката!
И тримата започнаха да се давят в кикот, стори им се невероятно смешно. Сигурно червената искряща вода ги блъсна в главите. Но за мен настъпваше истинска трагедия!
Сковано станах, за да се кача на сцената и да бъда разкъсан от вбесената тълпа.
Глава четвърта
Крачех механично, подтикван от заплахата за удвояване на сметката. Вече изминах три четвърти от пътя, когато се сетих, че не мога да я платя и без тази глоба. Какво правех тук, по дяволите?
Смелостта пред лицето на тълпата е нещо неразбираемо за мен. Как един актьор, певец или танцьор дръзва да застане сам и да погледне публиката, която отвръща на погледа му — това надминава границите на въображението ми.
Застанах на сцената и се обърнах да ги погледна. Огромен, яростно светещ прожектор веднага направи очите ми безполезни. Сякаш плуващи отделно от носителите си, маските до една се вглеждаха в мен. Под тях бяха обувките, размазващи из въздуха цветната мъгла на отблясъците, готови да ме лишат от живот, както си представях в този миг.
Ами ако се втурнат всички наведнъж и ме разкъсат?
С други думи, страдах от сценична треска.
Дотогава неясно ми се мяркаше идеята да рецитирам стихотворение. Като дете бях научил няколко. А за „Храбрият Хек се би при Блим“ дори получих подарък. Отворих си устата. Но и да ме заплашеха с разстрел на място, пак не бих си спомнил първата строфа!
Настървено си припомних всички вицове, които бях чувал през живота си. Имаше един много смешен за двама агенти от апарата, които се смятали взаимно за жени, докато не се озовали в леглото. Отворих уста да го разкажа. Хлъц! Последното нещо, което бих споменал на това място, беше апаратът!