Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
Коленете ми омекваха. А публиката проявяваше нетърпение. Огромният прожектор ме гледаше безмилостно. Маската ми на зъбат демон като че се топеше от горещината.
И отведнъж ме озари идея. Естествено е всеки ловец да познава и използва характерните птичи викове. Бях се усъвършенствал в подмамването. Докарвах птичката на няколко фута от пушката си и чак тогава я застрелвах.
Исках гласът ми да внушава самонадеяност, но май забележимо трептеше.
— Планински тънкопей!
Устата ми беше пресъхнала, но някак успях да си свия устните и наистина възпроизведох птичия зов.
Мълчание.
— Горски пискун! — обявих аз и го имитирах.
— Блатна кокошка! — съобщих и закудкудяках леко сипкаво като блатна кокошка.
Публиката мълчеше. Нито намек за ръкопляскане. Нищо!
Мислех трескаво. Не изрових от паметта си виковете на други птици. Или присъстващите очакваха от мен още имитации, или предполагаха, че ще застана на ръце или ще направя задно салто.
Внезапно мълчанието им ме вбеси. Вторачих се ядно в тях и им казах с обвиняващ тон:
— Както щете, ама на птичките им харесва!
Буря от смях едва не ме помете от сцената! Тропаха с крака и се държаха за стомасите. Не можеха да спрат.
Изнизах се към своята маса. А хората наоколо се кискаха неспирно. Хайти ме потупа по ръката:
— Мисля, че се държа много смело.
Следващият изпълнител подмяташе светлинно ударен барабан и го налагаше в сложен ритъм. Когато свърши, се чуха гласове:
— Хареса ли им на птичките?
Някой дори се разхълца от смях.
На сцената се качи момиче, за да изпее нещо, и след последния акорд на оркестъра публиката отново закрещя:
— А това хареса ли им на птичките?
И буйно веселие.
Когато мъжът, балансиращ върху някакво буре, скочи от него, публиката веднага попита:
— А на птичките хареса ли им?
— Ти си гвоздей на програмата — каза Хайти.
Започнах да осъзнавам, че пожънах успех, и вече бях готов да се изпъча гордо. Поредната поръчка на искряща вода посрещнах, без да трепна.
Но колко мимолетни са редките моменти на щастие в живота! Отметнах глава, отпивайки от кутийката, и тогава видях живия ужас.
Ложата на журналистите!
Подаваше се навътре в залата, над главите на тълпата. Преброих трима репортери и — о, богове! — екип с камера от „Домашен екран“!
Хайти проследи стреснатия ми поглед.
— А, доста внимание отделят на този клуб — каза тя и сви рамене пренебрежително. — Издирват таланти, все търсят нещо ново. Освен това събират „пълнеж“, както го наричаме в занаята — не го използват, ако има по-интересни събития през деня. — Тя се усмихна. — Според мен онези от новинарските листове висят тук само за да не ходят на работа!
Подобреното ми настроение се изпари безследно. Ако има нещо, от което и ние в апарата се отвращаваме, това са репортерите и ако въобще е възможно нещо да мразим още по-силно, това са репортерите с камери. Ломбар ставаше неудържим, когато заговореше на тази тема. „Жертвите нямат право на информация“ — беше един от любимите му лафове. На сянката му сякаш омръзна да се навърта навън и направи крачка към входа на клуба.
И като капак на всичко светлинката за следващия изпълнител пак огря нашата маса. Хайти се дръпна колебливо. Хелър докосна ръката на графинята и те станаха.
Безгрижно тръгнаха към танцовата площадка — графиня Крек в своята преливаща бледооранжева рокля и маска на лепъртидж и Хелър в искрящосин вечерен костюм и огромните стоманени звезди на очите. Прожектор се насочи към тях и ги съпроводи.
Графинята вдигна ръка. Вдясно от нея се намираше маса за сервиране, препълнена с високи бутилки и чупливи съдове върху широкия квадрат на блестяща бяла покривка. Тя застана пред тази крехка шарения и хвана плата за единия ъгъл. Попитах се дали не иска да прекатури цялата маса, но само с едно движение на китката дръпна майсторски покривката!
С тихо шумолене тя се плъзна от масата и увисна в ръката на графиня Крек. Нищо друго не помръдна!
Хората в залата помислиха, че това беше целият номер. Тук-там се чуха ръкопляскания.
Но грешаха. Графинята извика нещо на оркестъра. Сега двойката застана в центъра на танцовата площадка. Крек развя големия бял квадрат във въздуха — по диагонал беше към един ярд. С мигновени движения го сгъна. Пъхна едното ъгълче между зъбите на Хелър и захапа срещуположното. Лицата им бяха на не повече от шест инча разстояние.
Оркестърът засвири игрива народна мелодийка. Хелър и графиня Крек скръстиха ръце зад гърбовете си и започнаха танц със сложни движения на краката.
— „Манко Манчо“! — с удоволствие ми обясни Хайти и запляска с ръце от радост като малко момиченце. — Гледай ги само — побутна ме тя. — В забавачниците на Манко учат децата на този народен танц! Как ли го помнят още!