Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Госпожо — отвърна Андре и се поклони.
— Да… Андре също не иска да се изложи, но аз се осмелявам, кралската власт трябва да послужи за нещо. Графиньо, аз зная, както и вие, че кардиналът ме обожава. Кажете му, че не му се сърдя.
Тези думи, изпълнени с горчива насмешка, дълбоко засегнаха порочното сърце на Жана дьо ла Мот. Ако тя беше благородна, чиста и честна, щеше да види само голямото пренебрежение на жената с възвишени чувства и пълното презрение от една издигната душа, презрение към низките интриги, които се разиграваха долу. Такива жени, тези толкова рядко срещани ангели, никога не защитават своето добро име срещу клопките, които им устройват. Те дори не желаят да се усъмнят в съществуването на тинята, която ги цапа, тази лепкава кал, в която остават най-великолепните пера от златните им криле.
Жана, вулгарно и покварено същество, почувства голямата досада у кралицата в проявения гняв срещу държанието на кардинал Дьо Роан. Тя си спомни за слуховете в кралския двор, слухове с възмутителни слова, които се носеха от залата „Йой дьо Бьоф“ в замъка до предградията на Париж.
Кардиналът, който обичаше жените, бе казал на Луи XV, който имаше същата слабост, че дофината е несъвършена. Знаят се странните думи на Луи XV по време на сватбата на неговия внук и въпросите му към един наивен посланик.
Жана, истинска жена, каквато бе, Жана, жена от главата до петите, Жана, изключително суетна, изпитваше нужда да се харесва и да побеждава с всички средства, тя не можеше да разбере как една жена може да мисли различно от нея по тези деликатни въпроси. „Нейно величество е разочарована — рече си тя. — Следователно, щом има разочарование, трябва да има и нещо друго.“ Тогава, като разсъждаваше, че ударът поражда светлината, тя се зае с целия си ум и цялото си любопитство, с които природата като щедра майка така богато я бе надарила, да защитава господин Дьо Роан.
Кралицата слушаше. „Тя слуша“ — помисли си Жана.
Графинята, подведена от лошия си характер, не забелязваше, че кралицата слуша от великодушие, защото в кралския двор бе прието никой никога да не казва нещо добро за тези, за които господарят мисли лошо. Това съвсем ново нарушаване на традициите, неспазването на привичките в замъка караха кралицата да се чувства доволна и почти щастлива.
Мария-Антоанета виждаше едно сърце там, където всъщност Бог бе поставил суха, развалена гъба. Разговорът продължаваше да бъде задушевен, благосклонен от страна на кралицата. Жана стоеше на тръни, нейната увереност бе нарушена, тя вече не виждаше друга възможност да излезе, освен да бъде изпъдена, тя, която преди малко имаше такава хубава роля на чужденка, която се сбогува. Но изведнъж в съседния кабинет се разнесе млад, весел и креслив глас.
— Граф Д’Артоа — каза кралицата.
Андре стана веднага. Жана се приготви да си тръгне, но принцът беше влязъл така внезапно в стаята, където бе кралицата, че излизането й стана почти невъзможно. Обаче госпожа Дьо ла Мот направи това, което на театрален език се нарича „да се напусне сцената“. Принцът, като видя красивата особа, се спря и я поздрави.
— Графиня Дьо ла Мот — каза кралицата и представи Жана на принца.
— А! — възкликна граф Д’Артоа. — Да не ви прогонвам, графиньо.
Кралицата направи знак на Андре. Жана се спря. С този знак тя искаше да каже: имах намерение да проявя щедрост към госпожа Дьо Ла Мот, нямам време, да отложим за по-късно.
— Ето че се върнахте от лова на вълци — добави тя и подаде по английски маниер, както вече бе възприето, ръка на девера си.
— Да, сестро, добър лов беше, защото убих седем вълка, а това е твърде много — отговори принцът.
— Сам ли ги убихте?
— Не съм съвсем сигурен — отвърна той и се засмя, — но така ми казаха. Знаете ли, че досега, сестро, съм спечелил седемстотин ливри?
— Виж ти! А как?
— Знаете, че плащат по сто ливри на глава за тези ужасни животни. Скъпо е, но аз на драго сърце бих дал двеста за глава на вестникар. А вие, сестро?
— А! — каза кралицата. — Вече знаете историята.
— Господин Дьо Прованс ми я разказа.
— За трети път! — отбеляза Мария-Антоанета. — Господинът е предприемчив и неуморим разказвач. Разкажете, по какъв начин ви довери това?