Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Само това, господарю — казах аз и вдигнах скъпия емайлиран колан.
За миг Артур си помисли, че държа някаква плячка, после позна колана, който лично той подари на Ланселот. Изведнъж лицето му прие студеното враждебно изражение, което толкова месеци бе вгорчавало дните ми преди Минид Бадън. После ме погледна в очите.
— А собственикът му?
— Мъртъв е, господарю. Обесен позорно.
— Добре — тихо каза той. — А това нещо, Дерфел, можеш да го хвърлиш някъде.
Хвърлих колана в реката.
Така умря Ланселот, макар че песните, за които бе плащал, продължиха да живеят, и до днес хората го величаят като герой равен на Артур. Артур го помнят като владетел, а за Ланселот се говори като за воин. В действителност той бе крал без земя, страхливец и най-големият предател на Британия, и до днес душата му броди из Лоегир, пищи за своята сянка, която не може да съществува, защото ние разрязахме трупа му на парчета и нахранихме с тях рибите в реката. Ако християните са прави и има ад, той може би ще се пържи там за вечни времена.
Двамата с Галахад последвахме Артур до града. Минахме покрай погребалната клада на Кунеглас, която още гореше, и през римските гробища, където бяха загинали толкова много от хората на Аел. Бях предупредил Артур какво го очаква, но той не трепна, когато чу, че Арганте е пристигнала в града.
След пристигането му в Акве Сулис десетки просители настояха да говорят с него. Някои искаха признание за своите смели действия в битката, други искаха дял от робите или от златото, а имаше и такива, които търсеха справедливо решение на въпроси, възникнали далеч преди идването на саксите в града. Артур каза на всички да го чакат в храма, но щом отиде там той забрави за просителите. Първо повика Галахад в предверието на храма, после изпрати да доведат Сенсъм. Епископът бе посрещнат с освиркване от думнонските копиеносци веднага щом се появи в ограденото пространство. Той дълго разговаря с Артур, после повикаха Енгас Мак Ейрем и Мордред при Артур. Копиеносците около храма се обзалагаха дали Артур ще отиде при Арганте в къщата на епископа или при Гуинивиър в свещеническите покои.
Артур не потърси моя съвет. Вместо това когато повика Енгас и Мордред, той ме помоли да кажа на Гуинивиър, че се е върнал, така че аз прекосих двора и отидох в покоите на свещениците, където заварих Гуинивиър в една от горните стаи да разговаря с Талиезин. Менестрелът, облечен в чиста бяла роба и със сребърна лента върху черната му коса, стана и ми се поклони като влязох. Носеше малка арфа, но аз усетих, че двамата се бяха отдали повече на разговори, отколкото на музика. Той се усмихна и заднишком излезе от стаята като остави тежката завеса да падне пред изхода.
— Много умен човек — каза Гуинивиър и стана да ме поздрави. Тя бе облечена в кремава рокля със сини ленти по ръбовете на полата, носеше сакската огърлица, която й бях дал на Минид Бадън и бе привързала червената си коса на кок с дълга сребърна верижка. Не беше толкова елегантна като онази Гуинивиър, която помнех от времето преди големите беди, но не беше и въоръжената жена, която въодушевено яздеше кон на бойното поле. Тя се усмихна, като пристъпих напред.
— Ти си чист, Дерфел.
— Изкъпах се, лейди.
— И още си жив! — подигра ме нежно тя, после ме целуна по бузата и сложи ръка на рамото ми за миг. — Много съм ти задължена — тихо промълви тя.
— Не, лейди, не — рекох аз, изчервих се и се отдръпнах.
Смущението ми я разсмя. После седна на перваза на прозореца, който гледаше към двора. Дъждът се събираше на локви между камъните и се стичаше по петносаната фасада на храма, пред който стоеше конят на Артур, вързан за халка, закрепена за една от колоните. Едва ли имаше нужда да й казвам, че Артур беше пристигнал, защото сигурно сама го бе видяла да си идва.
— Кой е с него? — попита ме тя.
— Галахад, Сенсъм, Мордред и Енгас.
— А теб не те ли извикаха в съвета на Артур? — попита тя и в думите й прозвуча далечно ехо от предишното й подигравателно отношение към мен.
— Не, лейди — отвърнах аз, опитвайки се да скрия разочарованието си.
— Сигурна съм, че не те е забравил.
— Надявам се да е така — казах аз, после много по-колебливо й споменах, че Ланселот е мъртъв. Не й разказах как бе умрял, а само й съобщих, че е мъртъв.
— Талиезин вече ми каза — сподели тя, загледана в ръцете си.
— Че той откъде знае? — попитах аз, защото Ланселот бе умрял малко преди да се видим, а Талиезин не бе присъствал на смъртта му.
— Сънувал го е снощи — обясни Гуинивиър, после направи рязък жест с ръка като че ли приключваше с този въпрос. — И така какво обсъждат там? — попита тя, поглеждайки към храма. — Детето-булка ли?