Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Сеграмор и аз доведохме копиеносци в свещеното оградено пространство, което в късния следобед май щеше да се превърне в кървава баня. Моите хора пазеха вратите на храма, хората на Сеграмор защитаваха Гуинивиър, но и в двата случая пияните воини на Демеция и Гуент бяха повече от нас, а поуисците доволни, че им се отдава възможност да дразнят Черните щитове си деряха гърлата в подкрепа на Гуинивиър. Проправях си път сред вонящата на медовина тълпа и стоварвах дръжката на копието си върху най-размирните глави, но се боях, че озлоблението нараства и когато слънцето залезе щеше да стане още по-заплашително. Вечерта пак Сеграмор успя да наложи мир, изпълнен с напрежение. Той се покатери на покрива на банята и застана в целия си ръст между две статуи, където изрева за тишина. Беше се съблякъл гол до кръста, така че тялото му контрастираше с белия мрамор на воините от двете му страни, и черната му кожа бе още по-поразителна.
— Ако някой иска да се кара с някого — обяви той със странния си акцент, — да дойде да се бие най-напред с мен. Мъж срещу мъж! Меч или копие, избирайте.
Той измъкна дългия си извит меч и се втренчи в гневните мъже в краката си.
— Да се отървем от курвата! — викна анонимен глас сред Черните щитове.
— Ти имаш нещо против курвите ли? — викна в отговор Сеграмор. — Що за воин си тогава? Девствен? Ако толкова много държиш на тази добродетел, ела тук да те кастрирам.
Това ги разсмя и сложи край на непосредствената опасност.
Арганте остана да се цупи в нейния дворец. Тя се наричаше императрица на Думнония и искаше Сеграмор и аз да й осигурим думнонски гвардейци, но около нея имаше вече толкова голяма охрана от Черните щитове на баща й, че и двамата отказахме да се подчиним на капризите й. Вместо това ние се съблякохме голи и се топнахме в големия римски басейн, където легнахме изтощени. Горещата вода бе чудно средство за отмора. Парата се издигаше нагоре към изпочупените керемиди на покрива.
— Казаха ми, че това е най-голямата сграда в Британия — рече Сеграмор. Хвърлих поглед към огромния покрив.
— Може и така да е — съгласих се аз.
— Да, но като дете аз съм бил роб в една къща, която беше по-голяма дори от тази.
— В Нумидия ли?
Той кимна.
— Макар да съм роден по на юг. Продадоха ме в робство когато бях много малък. Дори не помня родителите си.
— Кога напусна Нумидия? — попитах го аз.
— След като убих първия човек в живота си. Беше прислужник. А аз бях на десет или на единадесет. Избягах и отидох в римската войска, стрелях с прашка. Още мога да уцеля с камък човек между очите от петдесет крачки. Тогава се научих да яздя. Бих се в Италия, Тракия и Египет, после ми платиха, за да воювам във войската на франките. Точно тогава Артур ме плени.
Рядко му се случваше да е толкова словоохотлив. Всъщност мълчанието бе едно от най-силните оръжия на Сеграмор, в съчетание с ястребовото му лице и неговата ужасяваща репутация. Но на четири очи той разкриваше нежна и чувствителна душа.
— На чия страна сме ние? — попита Сеграмор изведнъж с объркано изражение.
— Какво искаш да кажеш?
— На страната на Гуинивиър или на Арганте?
Аз свих рамене.
— Кажи ми да ти кажа.
Той потопи главата си под водата, после излезе и изтри очите.
— Предполагам на страната на Гуинивиър — каза той, — ако слухът е верен.
— Какъв слух?
— Че тя и Артур са били заедно миналата нощ, макар че доколкото познавам Артур сигурно са прекарали цялата нощ в приказки. Той ще износи езика си много преди меча си.
— За теб такава опасност не съществува.
— Така е — усмихна се той, после усмивката му стана още по-широка. — Чух, Дерфел, че си разбил стена от щитове. Вярно ли?
— Беше тънка, пък и от младоци.
— Аз пък разбих една дебела, пълна с опитни воини. Отмъстих му като натиснах главата му във водата и после с плясъци избягах преди да ме е удавил. В банята бе мрачно, защото факлите не бяха запалени, а последните слънчеви лъчи на деня не можеха да стигнат до долу през дупките на покрива. Голямото помещение бе изпълнено с пара и макар да знаех, че и други използваха огромния басейн, не бях разпознал никой сред къпещите си. Сега обаче, докато плувах през басейна, видях фигура в бели одежди да се навежда към някого, който седеше на стъпало, залято от водата. Познах щръкналите кичури коса от двете страни на бръснатото чело на главата на навелия се човек и миг по-късно долових думите му: