Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Тук и сега ли ще се биете с мен, кралю господарю? — попитах аз и измъкнах Хюелбейн.
— Пусни ме да си вървя, Дерфел! Ще ти изпратя пари, обещавам!
Той продължи да бръщолеви, обеща ми повече злато отколкото съм пожелавал в мечтите си, но не извади меча си докато не притиснах силно върха на Хюелбейн в гърдите му и тогава разбра, че ще трябва да умре. Заплю ме, отстъпи крачка назад и извади оръжието. Някога го наричаше Танладур, което значи Светлия убиец, но после го беше преименувал на Христовото острие, когато Сенсъм го покръсти. Сега Христовото острие бе ръждясало, но все още бе страшно оръжие, и за моя изненада се оказа, че Ланселот го владее не лошо. Винаги съм го смятал за страхливец, но в този ден той се би доста смело. Беше отчаян и отчаянието му пролича в поредицата бързи остри атаки, които ме накараха да отстъпя. Но беше и уморен, мокър и замръзнал и бързо се изтощи. Така че след като отбих първите бесни удари имах време да реша как да сложа край на живота му. Той ставаше все по-отчаян, а замахът му все по-бесен, но аз приключих двубоя като се гмурнах под един от тези мощни удари и с върха на Хюелбейн докоснах ръката, с която той бе замахнал срещу мен — острието разряза вените от китката до лакътя. Той извика като видя рукналата кръв, после безчувствената му ръка изпусна меча и той, потънал в ужас и жалък, зачака смъртоносния удар.
Изчистих острието на Хюелбейн със стиска трева, после го изсуших с наметалото и го прибрах в ножницата.
— Не искам душата ти върху моя меч — казах аз на Ланселот и за миг на лицето му се изписа благодарност, но аз веднага попарих надеждите му. — Твоите хора убиха моето дете, същите хора, които ти изпрати да домъкнат Сийнуин в леглото ти. Да не мислиш, че мога да простя такива неща?
— Не съм им заповядвал аз — викна той отчаяно. — Повярвай ми!
Аз с изплюх в лицето му.
— Дали да не те предам на Артур, кралю господарю?
— Не, Дерфел, моля те! — сключи той ръце. Трепереше. — Моля те!
— Остави го да умре като жена — предложи Исса. Имаше пред вид да го съблечем, да го намажем с катран и да го оставим да кърви между краката докато умре.
Тази идея ме изкуши, но се боях от удоволствието, което щеше да ми достави смъртта на Ланселот. в отмъщението има сладост и аз наказах убийците на Даян с ужасна смърт и не чувствах угризения на съвестта докато се радвах на страданията им, но нямах кураж да измъчвам този треперещ, съкрушен човек. Той така силно се тресеше, че чак ми стана жал за него, и се хванах, че се чудя дали да не го оставя да живее. Знаех, че е предател и страхливец и че заслужава да умре, но ужасът му бе толкова жалък, че наистина ми дожаля за него. Той винаги е бил мой враг, винаги ме е презирал, и въпреки това когато падна на колене пред мен и зарони сълзи прииска ми се да проявя милост и знаех, че ще изпитам същото удоволствие от този израз на власт, каквото бих изпитал, ако бих поискал смъртта му. За миг ми се прииска да усетя благодарността му, но после си спомних умиращото личице на дъщеря си и целият се разтреперах от ярост. Артур бе известен с това, че прощава на враговете си, но аз на този враг никога нямаше да мога да простя.
— Женската смърт — поднови предложението си Исса.
— Не — казах аз и Ланселот ме погледна с нова надежда. — Обесете го като обикновен престъпник.
Ланселот зави, но аз заключих сърцето си.
— Обесете го — повторих заповедта си и така и направихме. Намерихме въже от конски косъм, направихме примка и завързахме въжето за клона на един дъб. Ланселот увисна на бесилото и затанцува и продължи да танцува докато не се върна Галахад и не го дръпна за глезените за да сложи край на продължителната агония на задушаване.
Съблякохме тялото на Ланселот. Аз хвърлих меча и красивата му ризница в реката, изгорих дрехите му, след това с помощта на една голяма сакска брадва разчлених трупа му. Не го изгорихме, а го хвърлихме на рибите, та да не замърсяваме Отвъдния свят с присъствието му. Ние го изтрихме от лицето на земята, а аз задържах само емайлирания колан за меч, който бе подарък от Артур.
По пладне срещнах Артур. Връщаше се от преследването на Сердик. Конете бяха изморени и едва пристъпваха надолу към долината.
— Не можахме да хванем Сердик — каза ми той, — но хванахме някои други. — Той потупа потния врат на Ламрей. — Сердик е жив, Дерфел, но е толкова слаб, че дълго време няма да може да ни създава проблеми. — Артур се усмихна, после видя, че не съм в състояние да споделя веселото му настроение. — Какво има? — попита той.