Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Бедната стара Луала, прегърбена, трепереща и едва сдържаща се на крака, се намери така притисната между множество мъже с висок ръст, които войниците бяха изтласкали, че не можеше нито да се мръдне, нито да погледне около себе си.
Но тя вика, пищя, моли се толкова много, че всички, които я познаваха, й направиха място и я оставиха да стигне до стъпалата на църквата Сан Марко.
Тя можеше оттам по-добре да наблюдава изпълнението на екзекуцията, отколкото другите многобройни любопитни.
Барабаните на арсенала глухо биеха и вледеняващите им звукове зловещо отекваха върху обширния площад, покрит с черно.
Слънцето хвърляше последните си червени лъчи върху мраморните колони и галерии, върху тълпата и върху ешафода, покрит с черно.
Тогава войниците се появиха по галериите.
В този момент дожът, управителят на Сан Марко и капитанът на карабинерите се показаха в ложата, разположена над ъглесводестата галерия, която обкръжаваше палата. Те идеха, за да бъдат свидетели на екзекуцията.
Зад войниците вървеше Бурони, грамадният и снажен палач на инквизицията. Той бе маскиран, както и двамата му слуги. Един от тях носеше голямата сабя на правосъдието, която след всяка екзекуция биваше закачана в тапицираната в черно зала на инквизицията; другият — навитият пергамент, който съдържаше смъртната присъда.
След Бурони вървеше, бледен и отслабнал, но без никакъв признак от страх, осъденият на смърт монах.
Бертучио трябваше да умре, без да бъде видял, нито да е говорил с Марино Маринели. Той не трепереше пред последния час. Бе готов да напусне живота, да умре. Една мисъл само го тормозеше и го караше да съжалява за съдбата си: загиваше, без да е разкрил своята тайна на Марино Маринели.
Може би той щеше да намери таблата и да прочете надписите, които съдържаха, но третото бе останало непълно. Последните думи, най-важните, липсваха. Тази грижа обземаше Бертучио до последната му минута.
Отстрани вървяха двама изповедници, които искаха да го подкрепят до последния момент.
Безстрашието и твърдото държание на осъдения бяха чудни и достойни за възхищение.
Една дузина въоръжени войници завършваше шествието. Барабаните биеха без спиране с оглушителен шум. Управителят бе дал тази заповед единствено по искането на инквизиторите.
Бертучио разбра скоро защо бе това. Продължителното биене на барабаните трябваше да заглуши гласа му и да му попречи да говори на народа.
Когато шествието достигна до ешафода, то се спря.
Бертучио се изкачи, предшестван от палача, по двете стъпала, които водеха към естрадата, и хвърли един поглед нагоре, към ложата, където се намираше Луиджи Гримани…
Дожът се оттегли няколко крачки. Дали желаеше да избегне пълния с пламък поглед, който му отправяше Бертучио?
Не! Душата на Луиджи не познаваше нито състрадание, нито угризение. Той се бе оттеглил, за да каже няколко думи на ухото на управителя. После той се върна до галерията, кръстоса ръцете си на гърдите по един предизвикателен начин и загледа как старият прислужник на баща му се изкачваше на ешафода.
С едно вътрешно задоволство той си казваше, че единственият и последен свидетел на злокобната нощ щеше да изчезне в този час; щеше да замлъкне завинаги последният глас, който можеше да обвинява както него, така и управителя. Прочее, виновниците щяха да бъдат освободени от всякакво безпокойство!
Бертучио падна на колене и направи една последна молитва.
Двамата божи служители коленичиха от двете му страните.
Покъртително зрелище беше да гледат този блед монах, с мъченическо лице, пред ужасния пън за обезглавяване!
Той бе там, със сключени ръце, в молитвено очакване, с трептящо от физическо изтощение тяло…
Палачът бе взел сабята на правосъдието, широка и блестяща. Той бе готов да изпълни своята обязаност.
Барабаните биеха без прекъсване.
В далечината слънцето замираше, изпращайки последните си лъчи.
Бертучио се повдигна. Той стисна ръцете на двамата изповедници в знак на благодарност, после каза няколко думи на Бурони.
Последният направи знак на двамата си помощници, които се приближиха, за да хванат осъдения и да го привържат към пъна.
Но Бертучио ги отстрани, отмахна сам яката от облеклото си и коленичи съвсем близо до дървения пън…
Бурони повдигна сабята си.
В момента, когато той я повдигна във въздуха, блестяща и свистяща, един вик се чу откъм църквата Сан Марко, един вик, който се чу от цялата тълпа, въпреки силното биене на барабаните.
— Бертучио! — беше този сърцераздирателен вик.