Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Калан се обърна към него и повдигна вежда.
— Един от начините да се превърнеш в уважавана от Калните личност е да убиваш чуждоземци.
Ричард отдръпна ръката си от кола и въздъхна дълбоко.
— Да видим дали ще успеем да ги накараме да ни помогнат, за да могат да продължават да почитат предците си и да държат чуждоземците далеч.
— Помни какво ти казах — предупреди го тя. — Те може да откажат. Ако такова е решението им, ще трябва да се съобразиш с него. Калните са единият от народите, които се опитвам да спася. Не искам да ги нараняваш.
— Калан, нямам нито желание, нито намерение да ги наранявам. Не се тревожи, ще ни помогнат. В техен интерес е.
— Те може да не гледат на нещата по същия начин — настоя тя. Дъждът беше спрял, на негово място се появи искряща студена мъгла, която тя почувства върху лицето си. Отметна назад качулката на пелерината си. — Ричард, обещай ми, че няма да ги нараниш.
Той също отметна качулката си, постави ръце на хълбоците си и я изненада с лека усмивка, извила крайчеца на устните му.
— Сега вече знам какво е.
— Моля? — попита тя, като в гласа й се усещаха нотки на подозрение.
Той я погледна и усмивката му се разшири.
— Помниш ли, когато бях в треска от змийската лоза и те помолих да не причиняваш зло на Зед? Сега вече знам как си се чувствала, не можейки да ми обещаеш подобно нещо.
Калан погледна сивите му очи и си помисли колко силно е желанието й да попречи на Рал, сети се за всички убити от него.
— А аз разбрах как си се чувствал ти, след като не можех да ти обещая подобно нещо. — Тя се усмихна въпреки желанието си да остане сериозна. — И ти ли се чувстваше така глупаво, когато трябваше да ме молиш да го направя?
Той кимна.
— Когато разбрах какво става. И когато разбрах що за човек си, когато разбрах, че по никакъв начин не би наранила който и да е, освен ако нямаш друг избор. Тогава се почувствах глупаво. Че не ти бях повярвал.
Тя също се чувстваше глупаво, по същата причина. Но знаеше, че той й вярва прекалено много.
— Съжалявам — каза тя, все още с усмивка на уста. — Би трябвало да те познавам по-добре.
— Знаеш ли някакъв начин да ги накараме да ни помогнат?
Тя беше ходила в селото на Калните няколко пъти, но нито веднъж по тяхна покана; те никога не биха поканили Изповедник. Сред Изповедниците беше обичайна практика да правят професионални визити на различни места в Средната земя. Калните бяха достатъчно любезни да ги приемат, не се страхуваха от тях, но недвусмислено показваха, че живеят по свои закони, че не се нуждаят от външна намеса. Не бяха хора, които могат да бъдат заплашвани.
— Калните свикват една среща, наречена Съвещание на пророците. Никога не ми е било разрешавано да присъствам на него, не знам дали защото съм чужденка, или защото съм жена. Там се предричат отговорите на въпроси, касаещи селото. Те не биха организирали тази среща принудително; ако решат да ни помогнат, ще свикат Съвещанието по своя воля. Ти ще трябва да ги спечелиш на наша страна.
Той се вгледа настоятелно в очите й.
— С твоя помощ ще успеем. Длъжни сме да успеем.
Тя кимна и още веднъж се извърна към пътеката. Над тревистите поляни бяха надвиснали ниски, плътни облаци, които се движеха бавно в безкрайна процесия, небето приличаше на огромен врящ казан. Тук, на полето, сякаш имаше повече небе откъдето и да е другаде. Едно всеобемащо присъствие, от което безкрайната, равна земя изглеждаше нищожно малка.
Дъждовете бяха погълнали потоците и сега завихрящата се кална вода подскачаше и се пенеше с бумтене в долната страна на пъновете, изпълняващи ролята на мостове. Калан усещаше силата на водата, от която тези пънове трепереха под краката им. Тя пристъпваше внимателно, тъй като повърхността им беше хлъзгава и нямаше странични въжета, за които да се хванат. Ричард й подаде ръка, за да я придържа, докато минат по моста, и тя се зарадва, защото си намери извинение да я поеме. Установи, че търси с поглед бродове, където ще може отново да държи ръката му. Но болката й беше толкова силна, че не можеше да си позволи да насърчава чувствата му. Толкова силно й се искаше да бъде просто жена като всяка друга. Но не беше. Тя беше Изповедник. Въпреки всичко в някои редки моменти си позволяваше да забрави този факт и се преструваше, че не е.
Искаше й се Ричард да върви до нея, но наместо това той я следваше плътно, без да я изпуска нито за миг от погледа си, като същевременно внимателно оглеждаше околността. Това място му беше непривично, тук не можеше да разчита на нищо, във всичко виждаше потенциална заплаха. Тя изпитваше същото в Западната земя, така че усещането й беше познато. За да се пребори с Рал, да излезе срещу някой, който не е виждал никога през живота си, той подлагаше живота си на голям риск, така че имаше право да бъде нащрек. В Средната земя човек бързо забравяше за притесненията си, но още по-бързо можеше отново да се сблъска с тях.