Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
— Когато чета всички тия произведения… — започна трети студент, който се стараеше да се изразява по-плавно, — не знам за какво са написани. Ако е, за да отразят живота, трябва да кажа, че вие, писателите, или не познавате живота, или лъжете… Ако е, за да поставят някакъв проблем, то нивото е толкова ниско, че проблемът вероятно се е изпарил и нищо не е останало… Но дори ако приемем, че всичко това е текуща партийна пропаганда, трябва да ви кажа, че е толкова евтина, че действува обратно.
— Партията трябва да мрази себе си, за да плаща на такива писатели! — обади се още един.
После мнозина заговориха, почти едновременно, така че трудно можех да следя думите им. Но целият този нестроен хор изразяваше спонтанен протест срещу съвременната литература и поставяше мен и колегите ми в незавидната категория на богати лекомислени чужденци, посещаващи от време на време България.
— Не виждат ли критиците тия неща? — попита нов студент, който набързо бе анализирал някакъв нескопосан роман.
— Каквито писателите, такива и критиците! — вместо мен отвърна му друг.
А аз си мислех за отчаяното корумпирано ниво на нашата критика. Деветдесет на сто от нашите критици бяха дребни чиновничета със съвсем бедни мозъци и още по-бедни сърца. Останалите десет на сто бяха поделени между хитри, амбициозни политически акробати, които, колкото по-талантливи бяха, толкова по-безпринципно пишеха, плюс неколцина изолирали се и от живот, и от литература интелектуалци. Искаше ми се много да кажа на студентите как писателите сами организираха критиците си и критиките, как се пускаха в действие всички средства, за да се появи хвалебствена рецензия. Исках да им кажа и за онзи нещастник Максим Наимович, който се бе появил в една редакция едновременно с две рецензии за една и съща книга. В левия джоб държал положителната, в десния отрицателната. Просто човекът не знаел отношението на редакцията към въпросната книга и им предоставил да си изберат каквото обичат. Цяла София се смя на тази история, забравяйки, че Максим Наимович само бе онагледил онова, което по същество всички критици вършеха. Исках да им разкажа също как повечето от критиците слухтяха да доловят мнението „отгоре“ и веднага съответно нападаха или издигаха до небесата книгата.
Нищо не казах. Чаках ги да се поумирят и ги запитах:
— И все пак, какво ви харесва в нашата литература, ако въобще нещо ви харесва?
Някой успя пръв да извика:
— Константин Павлов! — след което името му многократно бе повторено, за да последват имената на Радой Ралин, Николай Кънчев, Йордан Радичков, Георги Мишев, Стефан Цанев…
— Богат ли е Константин Павлов? — попита едно момиче.
— Не — казах.
— А Радой Ралин?
— Едва свързва двата края. Може да сте го виждали, когато на обяд прекосява площад „Славейков“ и носи с котелки храна за децата си…
— А Николай Кънчев?
— Мисля, че получава по-малко от една студентска стипендия.
Настъпи оживление. Видях, че отговорите ми бяха точно това, което студентите биха искали да чуят. Сигурно те биха се ужасили, ако Константин Павлов имаше тлъстата банкова сметка на Сте-Цето, или пък — по модата на най-богатите писатели — имаше частен шофьор. Бедността на Коцето и Радой сякаш носеше оптимистична надежда за тях, казваше им, че не всички писатели бяха фабрики за пари, че не всички се продаваха или търгуваха с талантите си. Че ония, които те бяха избрали за себе си, живееха по-бедно от тях. Лицата им някак просветнаха, като че им бях съобщил най-добра новина…
Някак бързо глъчта стихна. С неудобство почувствувах, че отново всички очи бяха върху мен, още по-твърди, още по-настойчиви. Опитах се да не ги виждам и спрях поглед в пространството между мен и тях, чакайки най-неприятен, грозен въпрос. Но те мълчаха, явно в очакване да заговоря, да кажа нещо за себе си, което следваше по неумолима логика. В един момент ми се стори, че не можех да ги понасям. После, сред продължаващата тишина, върху дъсчения фон на бараката видях как всички тия обграждащи ме лица с най-различни и свойствени изрази постепенно се сляха в едно лице, което с многозначителна усмивка ме попита:
— А вие, другарю Марков!?
Гласът принадлежеше на кривогледия студент.
Магарешки кюфтета не хапнах. Нямах никакъв апетит и бързах да си тръгна. Тълпата дойде до колата ми и със същата обща многозначителна усмивка наблюдаваше как седнах зад волана и как несигурно потеглих. Те не знаеха, че в този момент бих дал много нещо да бъдех между тях и сам да изпращах по същия начин някакво заминаващо си литературно парвеню.
По целия път надолу през Самоков и покрай язовира, при всеки остър завой аз чувах този неуморен глас: