Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Как мина последвалата вечеря — мистър Норел почти не забеляза. Той смътно помнеше, че Стрейндж и Негова светлост разговаряха надълго и нашироко и много се смяха. Няколко пъти чу Стрейндж да казва: „Е, значи тогава е решено!“, а лорд Ливърпул да отговаря: „О, разбира се!“ Но за какво говореха мистър Норел нито знаеше, нито го беше грижа. По-добре изобщо да не беше идвал в Лондон. Да не беше се захващал да възражда английската магия. Да беше си останал в абатството Хъртфю, където щеше да чете и да прави магии за собствено удоволствие. Нищо от това, мислеше той, не струваше загубата на четиридесет книги.

След като лорд Ливърпул и Стрейндж си отидоха, мистър Норел отиде в библиотеката си, за да погледне четиридесетте книги, да ги подържи и да им се порадва, докато още може.

Чайлдърмас все още беше там. Той бе вечерял на една от масите в библиотеката и сега се занимаваше със сметките по домакинството. Когато мистър Норел влезе, той вдигна глава и се усмихна.

— Мисля, че мистър Стрейндж ще се справи много добре във войната, сър. Вече успя да надхитри вас.

Една ясна лунна нощ в началото на февруари британски кораб на име „Благословията на Сейнт Серло“66 мина по река Тежу и пусна котва на площада „Черният кон“ насред град Лисабон. Едни от първите, които слязоха от него, бяха Стрейндж и неговият слуга Джеръми Джоунс. Стрейндж никога досега не бе посещавал чужда страна и откри, че съзнанието за това, че сега се намира в такава, както и важното суетене на военни и моряци наоколо предизвикват у него голямо въодушевление.

Той нямаше търпение да започне да прави магии.

— Чудя се къде ли е лорд Уелингтън — каза Стрейндж на Джеръми Джоунс. — Мислиш ли, че някой от тези хора ще знае? — той погледна с любопитство голямата недостроена арка в единия край на площада. Тя имаше много военен вид и Стрейндж никак не би се учудил, ако Уелингтън стоеше някъде зад нея.

— Но сега е два сутринта, сър — отбеляза Джеръми. — Негова светлост вероятно спи.

— О, мислиш ли? Когато съдбата на цяла Европа е в ръцете му? Сигурно си прав.

Стрейндж неохотно се съгласи, че ще е по-добре сега да отидат в хотела, а сутринта да потърсят лорд Уелингтън.

Бяха им препоръчали един хотел на Улицата на обущарите, собственик на който беше мистър Прайдо, мъж от Корнуол. Почти всички гости на мистър Прайдо бяха британски офицери, току-що пристигнали в Португалия от Англия, които чакаха корабите да ги откарат в отпуск. Мистър Прайдо правеше всичко възможно офицерите да се чувстват като у дома по време на престоя си в хотела. В това той имаше само частичен успех. Въпреки всички усилия мистър Прайдо установяваше, че Португалия неотстъпно се натрапва на гостите му. Макар че тапетите и мебелировката в хотела бяха докарани направо от Лондон, след като португалското слънце ги беше напичало в продължение на пет години, те бяха избелели по специфичен португалски начин. Мистър Прайдо инструктираше готвача да приготвя английски ястия, но той беше португалец и в ястията му винаги имаше повече пипер и зехтин, отколкото гостите очакваха. Дори ботушите на посетителите някак заприличваха на португалски ботуши, след като ваксаджията португалец ги лъснеше.