Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
А може би… я направляваше нещо извън нея? Тази мисъл я стресна. Дали това не бе Свещеният огън, Изворът на Живота? Едва ли. Той би въздействал на всички, не само на нея. Или пък… семето на Елкрис я пазеше. Не, то още не се бе събудило за живот. Но какво тогава?
И в един миг прозря. Това бе тя самата. Причината не бе извън нея. Може би Елкрис освен цялата си мъдрост й бе предала и още нещо, за което си даваше сметка едва сега. Бе й вдъхнала дарбата да вижда онова, което оставаше невидимо за очите.
Това неочаквано откритие в първия миг дори я изплаши, но после, ядосана иа самата себе си, си наложи да превъзмогне тревогата. Пак ли започваше? Нямаше причини да се бои. Сега само трябваше да изпълни онова, за което беше дошла. Дължеше го на Елкрис. И не само на нея.
Стисна в шепата си семето. Стори й се топло, сякаш вътре в него пулсираше живот. Осъзнавайки цялата значимост на тайнствения ритуал, който й предстоеше да извърши, изведнъж я обхвана слабост. Къде ли беше сега Уил? Такава нужда имаше от него в този момент…
Почувства се безкрайно сама. Но може би така трябваше. Някои неща в живота трябва да преодолееш сам, помисли си тя. Уил я беше следвал до края. Сега просто беше дошъл нейният ред. Пое си дълбоко дъх. Нали най-трудното беше свършило? Сега от нея се искаше толкова малко — да извади семето и да остави пламъкът да го обгърне… Само това. Така ли беше всъщност? Ръката й трепереше.
Вгледа се в семето, легнало в шепата й. Дори то й се струваше някак странно, плашеше я, защото беше част от Елкрис… Кога се обърка всичко? В началото нямаше страх, само обич. И близост. Някакво чувство на съпричастие, което огряваше душата й и я правеше щастлива… Докато не реши, че започва да се изгубва… и че Елкрис няма право да постъпва така с нея.
Тръсна глава. Всичко това беше минало. А в този миг Елкрис умираше и елфите се мъчеха да удържат настъпващия враг, докато тя, Амбърли, се върне. Крайно време беше да спре да се самосъжалява и да остави колебанията.
И изведнъж се сепна. Та нали самата тя беше обгърната от огъня? Не трябваше ли той вече да е подействал на семето? Прехапа устни. Отново търсеше оправдание за собствената си нерешителност. Стига тогава! Въздъхна и протегна напред разтворената си длан. Огънят лумна по-ярко и семето сякаш се нажежи до бяло.
И тогава Амбърли усети отново в гърдите й да прониква онова всепронизващо разтърсващо чувство. Тя коленичи със съзнанието, че всеки миг ще се случи нещо съдбовно, и притисна до сърцето си семето на Елкрис. В гърдите й сякаш запърха птиче.
Това беше. Тя беше. Сега разбираше, че е била тя. И най-после прие предопределението си.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Притиснати един до друг в дъното на пещерата, Уил и Еретрия безмълвно наблюдаваха аленото сияние. Внезапно то припламна по-ярко и изведнъж угасна.
— Уил… — достигна до ушите на южняка нечий слаб шепот. Миг след това я видя — тъничката фигура на изгубеното дете и огромните тъжни очи, побрали в себе си недетска мъдрост.
— Амбърли! — спусна се към нея и я взе в прегръдките си.
Тя въздъхна и се сгуши на гърдите му. По страните й се стичаха сълзи.
Погледна я и разбра, че с нея се бе случило нещо странно. В дъното на очите й горяха алени отблясъци.
Със сподавен вик Еретрия отстъпи назад, но Уил не се уплаши и отново притисна Амбърли до гърдите си. Стори му се още по-лека от обикновено, сякаш безплътна.
— Уил! — през сълзи прошепна тя. — Вината е била моя, моя, не нейна!
— Няма нищо, Амбърли! — Той галеше косите й. — Успокой се, всичко свърши.
Малката елфа вдигна глава. Очите й горяха като кървави капки.
— Разбираш ли, Уил — тя през цялото време е знаела… и се е опитвала да ми каже… а аз се страхувах… не исках да слушам.
— Шшшт… Тихо… Не говори, успокой се — Уил я залюля в прегръдките си като дете, самият той изведнъж обхванат от смъртен страх. Трябваше час по-скоро да се измъкне оттук, от това царство на мрака… Отвън, на светло, всичко щеше да бъде по-различно…
— Еретрия — прошепна, — моля те, вземи лампите и да се махаме оттук! Изведнъж се сети: — Амбърли? Успя ли…?
— Да, Уил — едва чуто отвърна момичето. — Всичко е наред… Всичко ли? Нещо не беше наред и той го чувстваше, но не можеше да си обясни какво. Разбираше само, че се е случило нещо, което е струвало на Амбърли огромно усилие и че тя още не е на себе си, но се надяваше щом се измъкнат от мрачното подземие, тя да се оправи. — Хийбъл — извика.