Камъните на елфите

В един миг всичко се завъртя в съзнанието на Уил, минало и настояще се сляха в едно и образът на Амбърли, от който се излъчваше чудно сияние, пробяга пред очите му.

Тя му бе казала, че притежава силата; тя вярваше в него, въпреки че се бе провалил пред очите й… Защо ли през цялото време беше толкова сигурна, че той е в състояние да призове силата?!

Изведнъж му мина през ум, че всичко беше далеч по-просто… Дали пък в стремежа си да извика силата не се пренапрягаше? Не трябваше ли само да настрои съзнанието си и всичко щеше да дойде от само себе си, а не да насилва магията?

Образът на Амбърли бе сменен от този на Аланон. Какво му бе казал друидът? Сърце, дух, воля, те трябва да бъдат в единство. Иначе нямаше да се получи. Дали беше постигнал единството? Дядо му, Ший, със сигурност го постигаше, но той, колкото и да приличаше на дядо си, все пак беше друг човек… И то — повече човек, по-малко елф. Това също си имаше своето значение.

Но нали все пак веднъж успя? Как го постигна? Само случайност ли беше?

Възможно ли беше използването на толкова мощна магия да беше само случайност?

Имаше и още нещо… Онова усещане за нещо невъзвратимо, станало с него, за добро или за лошо, което упорито се беше опитвал да изтика от съзнанието си оттогава… Беше изпитал остра, почти физическа болка, сякаш нещо вътре в тялото му се беше скъсало, но може би, както Амбърли предположи, нещо се бе случило с душата му? Припомни си думите на друида — не можеш да вземеш, без да дадеш, но какво, какво бе изгубил тогава, та липсата му сега правеше всички усилия напразни? Или просто се беше… уплашил?

Да. Като чели това трябва да е било. И досега се беше страхувал да си го признае, защото това не беше страх от демона, който населяваше кошмарите му иго преследваше наяве, а по-скоро страх от самата магия, от силата на камъните на елфите, от неизвестността, с която бяха обгърнати… Сега разбираше. И лека-полека всичко си идваше на мястото. Поемайки на плещите си огромната отговорност за изпълнението на тази рискована мисия, се бе изпълнил с решимост и бе погребал страха дълбоко в подсъзнанието си. Но той все пак съществуваше и пречеше на съприкосновението му с магията, проваляше единството на сърце, разум и воля, необходимо, за да се осъществи контактът с камъните. А Уил Омсфорд през цялото време се бе заблуждавал, че причината е недостигът на елфска кръв в жилите му. И това самовнушение допълнително бе усложнявало нещата.

Едва сега като че ли бе прогледнал. И щом най-после съзнаваше каква е пречката, щеше да се опита да я преодолее.

Насочи поглед навътре към себе си и усети, че постига единството на сила, воля и желание, към което досега напразно се бе стремил. Не стана лесно, нито отведнъж, но се получи! Получи се!

Страхът си беше все още там, в дълбините на съзнанието му. Не се беше изпарил като с магическа пръчица. Естествено, помисли си Уил, използването на сила като тази криеше опасност. Ший Омсфорд също го беше установил навремето и въпреки това беше използвал Меча на Шанара и камъните на елфите. Защото се налагаше. Бе направил избора си — между опасността и необходимостта. В критичния момент необходимостта бе натежала на везните. Необходимостта и поетата отговорност.