Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
— Уисп, сигурен ли си, че това е вратата? — настойчиво по пита Еретрия.
Уисп възбудено закима.
— Знаеш ли и друга гатанка, хубавице? Уисп много харесва тази игра.
— Щом това е вратата, все трябва да води нанякъде! — И Уил пристъпи напред.
— Ела, хубавице! Уисп знае. Уисп ще ти покаже! — втурна се напред дребосъкът, като дърпаше за ръката Еретрия.
— Гледай сега! — той пусна ръката й, застана пред водопада и направи крачка напред… Изчезна.
Само след миг се появи обратно и с грейнало лице се хвърли на врата на Еретрия.
— Видя ли?! Видя ли?! Ела с мен, искаш ли да опиташ?
Всички го последваха. Минаването през водопада съвсем не се оказа страшно, въпреки че всички потръпваха и закриваха очи. Отзад между скалите, имаше тясна ниша, която отвеждаше до тайна пещера. Уил затаи дъх. Ако Елкрис не грешеше, тук някъде трябваше да бъде Свещеният огън. Но колкото и да се оглеждаше, не видя нищо друго, освен каменен под и голи стени. Странно…
По същото време някаква сянка изскочи от гората в подножието на зъбера, провря се между храстите при отвора на пещерата и се шмугна вътре.
Уил Омсфорд, застанал насред празната пещера, безпомощно се озърташе. Нямаше го онова, заради което бяха дошли дотук. Хранилището си беше на мястото, но от Свещения огън нямаше и следа. Или отдавна беше угаснал, или пък… беше просто измислица, фантасмагория, нещо, за което Елкрис само беше чувала… А можеше и да не е тук, а в някоя друга пещера, която, все едно, нямаше никога да намерят там, защото това беше краят. Всичко пропадна…
— Уил! — стресна го викът на Амбърли. Тя се завъртя, протегна напред ръце и заговори като в транс — Уил! Той е тук… Тук някъде… Чувствам го!
Гласът й трепереше от възбуда. Останалите, затаили дъх, наблюдаваха странните й движения.
Амбърли се надигна на пръсти, сякаш танцуваше, и докосна с пръсти един от каменните блокове в дъното на пещерата.
Уил се спусна натам, но тя нададе такъв отчаян вик, че той се закова на място.
— Не, Уил, спри! Недей!
Двамата се спогледаха и Уил видя в очите й страх, самота и безнадеждност. В следващия миг Амбърли рязко се извърна с лице към стената и натисна каменния блок. Той се плъзна настрани още с докосването й и на мястото му изригна ослепително снежнобяло сияние — странен огън, който не излъчваше топлина. Пламъците му лека-полека се обагряха в кървавочервено. Уил ахна. Амбърли беше изчезнала. Но точно тогава Уисп пронизително изпищя зад гърба му:
— Гори! Помощ! Огън! Спасете Уисп! Лейди гори, Уисп гори… Олеле, помощ, помощ!
Той се изтръгна от ръцете на Еретрия и се втурна навън като обезумял, преди да успеят да го спрат.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Уил Омсфорд потърси с поглед Амбърли. Реши, че в първия миг блясъкът на огъня го е заслепил и тя си е на мястото, но отново не я видя. Този път се уплаши не на шега. Изведнъж нечий писък процепи тишината. — Уисп! — пребледня Еретрия.
Тя хукна към отвора на пещерата, но Уил я спря. Пират дрезгаво ръмжеше и Хийбъл едва го удържаше.
И тогава усетиха, че някой премина през водопада. Не беше Уисп, беше нещо много по-голямо. Пират се озъби и целият настръхна.
— Стойте зад мен! — прошепна Уил на стареца и Еретрия. Момичето изпищя.
Нечия огромна черна сянка сякаш изпълваше пещерата. Беше Косача. В ръцете му се поклащаше безжизненото телце на Уисп.
В същия миг, преди Уил да е извадил камъните на елфите в ръцете на Еретрия проблясна камата. Косача се втренчи в момичето. От цялата му фигура се излъчваше ледено спокойствие. Той сякаш бе въплъщение на вечното, абсолютно зло. Уил потрепери. Спомни си жертвите на демона — разкъсани, обезобразени, неузнаваеми. Сега, изглежда, че и неговият ред беше дошъл.
За пръв път изпитваше толкова силен страх и против волята си не можеше да откъсне очи от демона. До него Еретрия едва се държеше на краката си, бледа като платно. Свит в краката на Хийбъл, Пират уплашено скимтеше.
Косача безшумно се плъзна към тях. Уил стисна в шепата си камъните на елфите и вдигна ръка. Демонът се поколеба, но не жестът на Уил го стресна. В самия огън имаше нещо, което го смущаваше. Демонът се взря в алените пламъци някак неуверено, преди отново да пристъпи напред.
В този миг Уил осъзна, че това беше зловещият призрак от сънищата му; това беше преследвачът, чието вледеняващо присъствие сетивата му винаги бяха долавяли, но чието лице нито веднъж не бе успял да види. Сега обаче нямаше как да избяга от него, нямаше къде да се скрие…
Напрегна мисълта си до крайност. „Аланон! Където и да си, помогни ми!“