Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
— Няма.
Той въздъхна тежко.
— Ще остана тук, докато я видя.
— Така си мислиш ти. Сине, не си единственият инат в семейството. Ако продължаваш да ми се правиш на инат, ще се обадя на баща ти и ще му кажа да дойде да те вземе, защото не мога да се оправям с тебе…
— Няма да си тръгна!
— … а после ще се изнеса от тази къща и ще си наема апартамент в Канзас сити — гарсониера, колкото да побере кутията с пясък на Поли, но не и още един човек. Когато се появихте със сестра ти, точно се канех да се местя в апартамент… но промених плановете си и наех тази къща специално за вас двамата. Ала никой от вас не се държи с мене както трябва и на мене ми писна да се опитвам да се разбера с вас. Отивам да си легна. Можеш да се опънеш на онази кушетка там и да дремнеш. Но ако си още тук, когато стана, имам намерение да се обадя на баща ти и да му кажа да дойде да те вземе.
— Няма да тръгна с него!
— Твой проблем. Следващата стъпка би могла да бъде съдът за малолетни, но това зависи от баща ти. Той отговаря за вас в резултат на собствения ви избор преди шест години — станах и се сетих за нещо. — Доналд, ти можеш ли да познаеш марихуана, като я видиш?
— Ъ-ъ… може би.
— Можеш или не можеш?
— Ами… мога.
— Изчакай ме — след малко се върнах. — Това какво е?
— Марихуана е. Ама стига бе, мамо, всеки от време на време дръпва по някоя трева.
— Аз не дръпвам. И това не се позволява на никого, който живее в този дом. Кажи ми това за какво се използва — бръкнах в джоба на халата си, извадих онова огледало, на което никак не му беше мястото в момичешка стая. Бръкнах по-внимателно в другия джоб, извадих онова единично бръснарско ножче и го сложих върху огледалото. — Е?
— И сега какво се очаква да кажа?
— Употребявал ли си някога кокаин?
— Ъ-ъ… не.
— Виждал ли си как се прави?
— Ъ-ъ… мамо, ако се опитваш да ми кажеш, че Прис е пристрастена към кокаина, ще ти отговоря само, че си съвсем изперкала. Разбира се, повечето хлапета днес са пробвали веднъж-дваж, но…
— Ти пробвал ли си?
— Ами че да. Портиерът в училище продаваше. Но не ми хареса. Разяжда ти носа — това знаеше ли го?
— Знаех го. Прис опитвала ли е?
Той погледна към огледалото и ножчето.
— Предполагам. Така изглежда.
— Виждал ли си я?
— Ъ-ъ… веднъж. Много й пях на главата. Казах й да не опитва втори път.
— Но както ми го казахте и двамата, тя не обича да й заповядват. И очевидно не те е послушала. Чудя се дали не й го продава портиерът на училището, в което учи сега.
— Ъ-ъ… ами то може да е и някой учител. Или някой от горните класове, някоя голяма клечка в гимназията. Или пък да го купува от някоя книжарница. На много места го продават. Мамо, от време на време прибират махленските дилъри, но нищичко не се променя: всяка седмица се появява нов пласьор. И както чувам, навсякъде е същото.
Въздъхнах.
— Не мога повече, Доналд. Ще ти донеса едно одеяло да си го метнеш.
— Мамо, защо да не си легна в моето легло?
— Защото изобщо не трябва да си тук. Единствената причина, поради която те оставям да преспиш, е, че не е безопасно да те изпратя на път без нищо за ядене и без да си поспал някой и друг час.
Легнах си пак, ала не можах да заспя. След около час станах и направих нещо, което трябваше да направя по-рано: претърсих слугинската стая.
Намерих пакета — между дюшека и постелката в долния край на леглото. Изкушавах се да близна съвсем мъничко — от биохимията имах някаква представа за вкуса на кокаина, но бях с достатъчно здрав разум — или ме беше достатъчно шубе — да не рискувам: на улицата се продават наркотици, които са опасни и в най-малки количества. Взех го и го заключих заедно с „тревата“, огледалото и ножчето в един сандък, който държа в спалнята си.
Те победиха. Аз загубих. Дойдоха ми много.
Доведох Присила вкъщи излекувана, но вкисната както винаги. Двама полицаи от Отдела за обществено здраве пристигнаха у нас още преди да сме си съблекли палтата. Искаха да знаят — бяха много учтиви и любезни — с кого Присила е имала „контакт“ — кой би могъл да я зарази и на кого би могла да го предаде.
— Какви инфекции? Нито съм болна, нито някога съм била! Задържаха ме против волята ми чрез заговор! Отвлякоха ме и ме държаха като пленница! Ще подам жалба в съда!
— Но, госпожице Смит, разполагаме с копия от лабораторните ви тестове и с историята на болестта ви. Ето, вижте ги.
Присила ги бутна встрани.
— Лъжи! Няма да кажа и дума повече без адвокат.
И тук допуснах още една грешка.
— Но, Присила, аз съм адвокат, знаеш го. Онова, за което те питат, е съвсем разумно — става въпрос за здравето на хората.