Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))

Приех ръката му — костелива, суха и студена — и той ми помогна да сляза. С лявата си ръка гушках Пиксел. Онзи беше дребничък човечец в тъмен костюм — най-близкото нещо до жив скелет, което бях виждала. Беше само жълт пергамент, опнат над кокалите, и почти нищо друго. По черепа му нямаше и едно косъмче.

— Позволете ми да се представя — рече ми той. — Аз съм доктор Франкенщайн.

— Франкенщайн — повторих аз. — Не сме ли се срещали в „Швабс“ на булевард „Сънсет“?

Той се изкикоти — все едно зашумоляха сухи листа.

— Шегувате се. Разбира се, това не е истинското ми име, а професионалното. Ще видите. Оттук, ако обичате.

Намирахме се в стая без прозорци, със сводест таван, по който сияеше, както ми се стори, безсенчеста небесна пяна „Дъглас-Мартин“. Той ни поведе към един асансьор. Щом вратата се затвори зад нас, Пиксел се опита да ми избяга. Притиснах го.

— Не, не, Пикс. Трябва да видиш къде ме водят.

Казах го само на Пиксел, почти шепнешком, но придружителят ми се обади:

— Не се безпокойте, милейди Лонг — сега сте в ръцете на приятели.

Асансьорът спря на по-долно ниво; излязохме и се качихме в една метрокапсула. Плъзгахме се петдесет метра, петстотин, пет хиляди, кой ти знае? Капсулата ускори ход, забави ход, спря. Излязохме. Този път ни пое друг асансьор. Не след дълго се намерихме в луксозно фоайе, в което имаше около дузина души и идваха и още. Доктор Франкенщайн ми предложи удобно място в един голям кръг от столове, повечето заети. Седнах.

Този път Пиксел не се остави да му се наложат. Изтръгна се от ръцете ми, скочи долу и започна да изследва пространството и хората, вирнал опашка, като си вреше малкото розово носле къде ли не.

Сред кръга имаше инвалиден стол, на който седеше изключително дебел мъж. Единият му крак беше отрязан под коляното, другият — по-високо. Беше с тъмни очила. Приличаше ми на диабетик и аз се зачудих как ли би подходил към случая „Галахад“. Той заговори:

— Дами и господа, да започваме ли? Сред нас има нова сестра — посочи ме с цяла длан като разпоредител в кино. — Лейди Макбет. Тя е…

— Само момент — вметнах аз. — Не съм лейди Макбет. Казвам се Морийн Джонсън Лонг.

Той бавно извърна глава и тъмните си очила към мене като въртяща се кула на боен кораб.

— Така не е редно. Доктор Франкенщайн?

— Съжалявам, господин председателю. Разправии с прокторите объркаха програмата. Нищо не сме й обяснили.

Дебелият изпусна дълга, съскаща усмивка.

— Невероятно! Мадам, ние ви се извиняваме. Нека да ви представя нашия кръг. Ние сме мъртвите. Всички тук се радваме на някоя неизлечима болест. Казвам „радваме се“, защото сме намерили начин — хи-хи-хи-хи! — да се наслаждаваме на всеки златен миг, който ни остава… и всъщност да удължаваме тези мигове, защото щастливите хора живеят по-дълго. Всеки член на Комитета за естетично изтриване — на вашите услуги, мадам! — прекарва дните си, грижейки се за разни негодници, чието премахване би подобрило човешката порода, да не го надживеят. Вие бяхте приета във ваше отсъствие в нашия избран кръг не защото самата вие сте ходещ труп, но и в знак на почит към артистичните престъпления, които сте извършили, за да добиете този статус.