Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
Никой никога не ме беше поглеждал с такова презрение.
— Ти не си моят адвокат. Ти си от онези, които смятам да съдя. И тия двамата тук също, ако не престанат да ме тормозят! — тя се фръцна и се качи горе.
Извиних се на двамата полицаи:
— Извинявайте, господин Рен и госпожо Лантри, но не мога да направя нищо, както виждате. Боя се, че за да изкопчите нещо от нея, ще трябва да я призовете като свидетел под клетва.
Господин Рен поклати глава.
— Няма да стане. Първо, няма как да я призовем — тя не е нарушила никакъв закон, който да ни е известен. Второ, такива млади хора като нея просто се хващат за Петата поправка и млъкват.
— Не съм убедена, че знае какво представлява Петата поправка.
— Можете да се обзаложите, че знае. Днешните хлапета са много отракани и са си направо готови адвокати — дори и в богатите квартали като този. Само да призовеш някое и моментално се развиква, че искало адвокат, а Адвокатската колегия казва само „готово“. Според Адвокатската колегия е по-важно да се защитава правото на всеки тинейджър да си лепне трипер, отколкото да се предпази някой друг тинейджър от инфекция и стерилитет.
— Абсурд!
— При такива условия работим, госпожо Джонсън. Ако не ни съдействат доброволно, няма как да ги накараме насила.
— Е… едно нещо мога да направя. Ще отида при директора на нейната гимназия и ще му кажа, че в училището му върлуват срамни болести.
— Няма да помогне с нищо, госпожо Джонсън. Може да откриете, че е страшно навит да го съдят.
Помислих си за това… и се наложи да призная (адвокатът в мене), че нямам какво да кажа на директора, ако Присила не иска да ми помогне. Да го помоля да направи преглед на всички големи момчета? Още преди да се е мръкнало, стотици родители ще му се накачулят на главата.
— Ами наркотиците?
— Какви наркотици, госпожо Джонсън?
— „Общественото здраве“ занимава ли се с наркотици?
— Донякъде. Не много. С наркотиците обикновено се занимава полицията.
Разказах им какво съм намерила.
— Какво да правя?
— Дъщеря ви признава ли, че тези предмети са нейни?
— Още не съм имала възможност да говоря с нея.
— Ако не признае, може да имате големи проблеми с това да докажете, че ключовите предмети са нейни, а не ваши. Знам, че сте адвокат… но вероятно е нужно да се консултирате с адвокат — специалист по тези проблеми. Май че имаше някаква стара поговорка за това, нали?
„Човек, който сам си е адвокат, има за клиент глупак.“
— Наистина има. Добре, първо ще се консултирам.
Доналд цъфна веднага след това. В събота сутринта не го бях заварила на кушетката — предположих, че е заминал обратно за „Гринел“. От скоростта, с която пристигна, след като доведох Присила вкъщи, стана ясно, че е останал в Канзас сити и се е навъртал някъде наблизо, за да наблюдава къщата. Беше очевидно, но не беше вярно. Бе разбрал в коя болница е — мога да се сетя поне за три елементарни начина — после бе уредил някой да му съобщи кога я изписват — пак се сещам за три елементарни начина, включително и подкуп, ако може да си го позволи. Няма значение. Цъфна.
На входната врата се позвъни.
Включих домофона.
— Представете се, моля.
— Доналд е, мамо.
— Ти какво правиш тук?
— Дойдох да видя Прис.
— Не може.
— Ще я видя, дори и ако се наложи да разбия вратата!
Натиснах копчето и пратих сигнал „опасност!“ на „Аргус патрул“.
— Доналд, няма да те пусна да влезеш в къщата.
— Опитай се да ме спреш! — и започна да рита вратата.
Присила се спусна бегом по стълбите и посегна да отвори входната врата. Сграбчих я; последва кратка схватка и двете тупнахме на пода.
Хич не ме бива да се бия. За късмет Присила също не беше тренирала. Брайън ме бе научил само на едно: „Ако се налага, то действай бързо. Не чакай.“
Докато тя ставаше я ударих в корема… не, в слънчевия сплит. Тя падна на пода и остана там, като се опитваше да си поеме дъх.
— Госпожо Джонсън! „Аргус“ е — извикаха отвън.
— Хванете го и го отведете! Ще ви се обадя.
— Кого да хванем?
— Ъ-ъ… — Присила пак се опитваше да стане. Отново я ударих на същото място — тя пак се строполи.
— Бихте ли изчакали двайсетина минути, половин час? Може и да се върне.
— Естествено. Ще останем, колкото ни кажете. Аз ще се обадя.
— Благодаря, Рик. Рик беше, нали?
— Точно така, Рик съм, госпожо.
Обърнах се, сграбчих дъщеря си за косата, вдигнах я и изръмжах:
— Замъквай се горе, влизай в стаята си и стой там! Само да си гъкнала и пак ще те фрасна!
Тя направи точно каквото й казах — дръпна се, хълцайки, и бавно изпълзя нагоре по стълбите. Проверих дали всички врати и прозорци на долния етаж са заключени и се обадих в Далас.