Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Понякога съм по-далновиден от скъпия си приятел. Всъщност той си е все така обсебен от желанието да види как Ласийн страда — аз имам други идеи и макар че той може би гледа на тях като на част от своите, засега все още не е наложително да го изваждам от това заблуждение. Но няма да се опитвам да те заблуждавам, че съм всезнаещ. Всъщност признавам, че си имам тежки недостатъци и че познавам отровата на подозрителността. Бързия Бен. Калам. Уискиджак. Кому и на какво са верни те всъщност? Е, може и да съм намерил отговора, но все още не съм решил дали ми харесва, или ме тревожи. Има една особена опасност, която застрашава асцендентите, и тя е в тенденцията да се изчаква много дълго. Преди да се задействаш, преди — ако щеш — да излезеш от сенките. — Отново се усмихна. — Но бих искал да поправя тази своя прежна, фатална колебливост. Затова съм застанал пред теб, Лостара Юил, да те помоля за помощ.
Тя се навъси още повече.
— А защо да не кажа на Перла за тази… среща?
— Не че има сериозна причина, но бих те посъветвал да не го правиш. Все още не съм готов за Перла. Колкото до теб, ако си премълчиш, това няма да е предателство, защото стига да направиш това, за което те моля, двамата ще продължите да вървите в стъпка. Пред никакъв конфликт няма да се изправиш, каквото и да се случи, или каквото и да откриете по своя път.
— Къде е този… Делат?
Той вдигна вежди, сякаш въпросът го завари неподготвен, а после въздъхна и кимна.
— Напоследък не го държа под око, уви. Защо ли? Твърде силен е. Твърде загадъчен. Твърде изобретателен. Твърде умен, проклет от Гуглата да е! Всъщност дори Сенкотрон престана да го търси и насочи вниманието си другаде. С удоволствие бих уредил да се съюзим отново, но се боя, че нямам такава власт. — Поколеба се, после добави: — Понякога трябва просто да се довериш на съдбата, Лостара. Бъдещето може да ти обещае едно и само едно: изненада. Но знай следното: всички бихме искали да спасим Малазанската империя, всеки по своя начин. Ще ми помогнеш ли?
— Ако го направя, това ще ме превърне ли в Ястребов нокът?
Усмивката на Котильон се разшири.
— Но, скъпа, Ястребовите нокти вече не съществуват.
— О, Котильон, стига! Молиш ме за помощ, после се опитваш да ме правиш на глупачка.
Усмивката му се стопи.
— Казвам ти, Ястребовите нокти наистина вече не съществуват. Въслата ги унищожи. Или знаеш нещо, което намеква за противното?
— Не. Просто… го допуснах.
— Аха. Е, ще ми помогнеш ли?
— Перла идва.
— Мога да бъда кратък, когато се наложи.
— Какво точно искаш от мен?
След половин камбана на вратата леко се почука и Перла влезе.
И веднага се закова на място.
— Надушвам магия.
Седналата на леглото Лостара сви рамене, стана, за да вземе пътната си торба, и каза небрежно:
— В Танца на Сянката има следствия, които понякога пробуждат Рашан.
— Рашан! Да. — Той пристъпи в стаята и се огледа предпазливо. — Танцът на Сянката. Ти?
— Някога. Много отдавна. На никакви богове не държа, Перла. Никога не съм била поклонничка. Но открих, че Танцът ми служи в битка. Държи ме гъвкава, а това най-ми трябва, когато съм изнервена и нещастна. — Преметна торбата си през рамо и зачака.
Перла вдигна вежди.
— Изнервена и нещастна?
Тя направи кисела физиономия и тръгна към вратата.
— Искам да те предупредя — каза той. — Рашан… и за двама ни ще е най-добре да го избягваш. Има риск да се привлече… внимание.
Пазачът седеше до една бала слама пред портата на имението. Светлозелените му очи проследиха Лостара и Перла, докато се приближаваха. От месинговата халка на едното му ухо висеше малка кост от човешки пръст. Изглеждаше болнав. Пое си дълбоко дъх и почти изпъшка:
— Авангардът сте, а? Върнете се и й кажете, че не сме готови.
Лостара примига и погледна Перла. Той се усмихваше.
— На пратеници ли ти приличаме?
Очите на часовия се присвиха.
— Не съм ли те виждал да танцуваш на една маса в кръчмата на Пъгрут?
Перла се ухили широко.
— Имаш ли си име, войник?
— Мейби9.
— Е, и какво е то?
— Току-що го ти го казах. Мейби. Буква по буква ли да ти го издиктувам?
— Можеш ли?
— Не. Просто се чудех дали си съвсем тъп. Е, щом не сте авангардът на адюнктата, да ни предупредите за тая изненадваща инспекция, какво искате тогаз?
— Момент — каза намръщено Перла. — Как може една инспекция да е изненадваща, ако има предупреждение?
— Кълна се в бръчкавите пети на Гуглата, наистина си тъп. Точно така става…
— Предупреждение, викаш. — Погледна Лостара, намигна й и добави: — Днес май цял ден само това правя. Слушай, Мейби, адюнктата няма да предупреждава за инспекциите си — и не очаквам и офицерите ви да го направят. Тя си има свои правила и гледайте да свикнете с тях.
9
Може би (англ.) — Б.пр.