Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Лостара прегради пътя му.
Сторми изсумтя и спря.
— Остави ги, ефрейтор — подвикна от дивана си Геслер. — Тоя келеш, дето го хвърли, е Нокът, а жената пред тебе като я гледам май е Червен меч, или е била, и сигурно ще може да се защити доста добре. Няма нужда да влизаш в свада само защото са те събудили.
Перла вече се изправяше и разтриваше рамото си. Дишаше на пресекулки.
С ръка на дръжката на меча, Лостара изгледа Сторми от глава до пети и каза невъзмутимо:
— Чудехме се кой от двама ви е по-добър разказвач. Приятелят ми иска да чуе една история. Ще си платим за привилегията, разбира се. Може да се… погрижим за дълга ви към този Облат, като проява на благодарност.
Сторми се навъси и погледна през рамо Геслер.
Сержантът бавно се надигна от дивана.
— То, малката, нашия ефрейтор тука по го бива за страшните историйки… щото ги разказва толкова лошо, че престават да са страшни. Ама като сте толкова мили след тая наша… игра на ашици с Опонн, двамата с ефрейторчето ще ви заплетем едно разказче, щом затова сте дошли. Не сме от срамежливите, тъй де. Откъде да почнем? Родил съм се…
— Не от толкова рано — прекъсна го Лостара. — Другото ще оставя на Перла — макар че май няма да е зле някой да му донесе нещо за пиене, да се оправи по-бързо. Той може да ви посъветва откъде да почнете. Между другото, къде е Пела?
— В задния двор — отвърна Геслер.
— Благодаря.
Щом тръгна към ниската тясна врата към задния двор, от нара си се надигна друг сержант и се приближи до нея.
— Аз ще те придружа.
„Поредният проклет фаларски ветеран. И каква е тази история с костите от пръсти?“
— Приличам ли ви на човек, който ще се загуби, сержант? — попита тя и бутна рязко вратата.
На шест крачки по-натам беше задната стена на имението. Покрай нея имаше струпани купчини изсъхнала конска тор и на една от тях седеше млад войник. До него лежаха две кучета, и двете заспали — едното грамадно и нашарено с ужасни белези, другото — мъничко, с проскубана козина и чипо носле.
— Като нищо — отвърна сержантът, пипна я по рамото, щом тя закрачи към Пела, и Лостара се обърна и го изгледа питащо. — От някой от другите легиони ли си?
— Не.
— Аха. — Сержантът кимна назад. — За попечителка на Нокътя са те назначили значи.
— Попечителка ли?
— Тъй де. Тоя човек има нужда от учене. Май добре те е избрал, като гледам.
— Какво имате предвид, сержант?
— Все едно. Е, аз ще те оставя.
Изчака го да се върне в конюшнята, сви рамене и продължи към Пела.
От двете страни на войника имаше две големи торби от зебло, тази отдясно — пълна до пръсване, другата — около една трета. Младежът седеше изгърбен и пробиваше с медно шило дупка в кост от човешки пръст.
Торбите бяха пълни с такива кости, разбра Лостара.
— Пела.
Младежът вдигна глава и примига.
— Познавам ли те?
— Не. Но може би имаме общи познати.
— О. — Той отново се изгърби и продължи работата си.
— Бил си пазач в рудниците…
— Не точно — отвърна той, без да я поглежда. — Бях в гарнизона в едно от селищата. Чашата на черепа. Но после почна бунтът. Първата нощ оцеляхме петнайсет. Без офицери. Карахме покрай пътя и се добрахме до Доусин Пали. За четири нощи — през първите три виждахме огньовете от горящия град. Не беше останало много, когато стигнахме. По същото време мина някакъв търговски кораб и ни докара тука, в Ейрън.
— Чашата на черепа — повтори Лостара. — Там имаше една затворничка. Младо момиче…
— Сестрата на Тавори имаш предвид. Фелисин. Да.
Тя затаи дъх.
— Чудех се кога ще ме потърси някой за това. Е, арестуван ли съм?
— Не. Защо? Смяташ ли, че трябва?
Той сви рамене и подхвана отново работата си.
— Сигурно. Нали им помогнах да избягат в края на краищата. В нощта на бунта. Но дали са се оправили — не знам. Оставих им продукти, каквито успях да намеря. Канеха се да тръгнат на север, после на запад… през пустинята. Сигурен съм, че не бях единственият им помагач, но така и не разбрах кои са били другите.
Лостара бавно се наведе и го погледна в очите.
— Значи не е била само Фелисин. Кой беше с нея?
— Баудин. Ужасен тип беше тоя, но — странно верен на Фелисин. — Вдигна глава и я погледна. — Тя обаче не е от тия, дето възнаграждават верността, ако ме разбираш. Все едно. Баудин и Хеборик.
— Хеборик ли? Той кой е?
— Някогашен жрец на Финир. Целият татуиран с козината на Глигана. Нямаше ръце — отсекли му ги. Все едно, те тримата бяха.
— През пустинята — промълви Лостара. — Но на западния бряг на острова няма нищо.
— Ами, очакваха кораб, нали? Подготвено беше, нали. Все едно, само това мога да кажа. За другото питай сержанта ми. Или Сторми. Или Трут.