Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Извън високите зидове на храма светът се променяше. Неизвестни за Лостара събития систематично го разтърсваха. Малазанската империя прати войски. Падаха градове. Чужди кораби блокираха залива на Ерлитан.
Култът към Рашан бе пощаден от чистките на новите сурови господари на Седемте града, защото беше призната религия. Други храмове не оцеляха. Тя помнеше пушеците в небето над Ерлитан и как се чудеше от какво са, и как се будеше нощем от ужасна врява и шум по улиците.
Беше посредствена Хвърляща. Сянката й като че ли винаги си наумяваше нещо друго и беше своеволен и капризен партньор. Не се запитваше дали е щастлива, или не. Празният трон на Рашан не привличаше вярата й, като на другите ученици. Живееше, без да си задава въпроси, живот нито кръгов, нито линеен, тъй като в ума й не съществуваше никакво движение, а представата за напредък се измерваше единствено с усвояването на упражненията, които й налагаха.
Унищожението на култа беше внезапно и неочаквано — и дойде отвътре.
Помнеше нощта, в която започна всичко. Голямата възбуда в храма. На гости беше дошъл Върховен жрец от друг град. Да поговори с Господаря Бидитал по изключително важни въпроси. В чест на чужденеца щеше да има танц, за който Лостара и другите обучаващи се трябваше да осигурят фон от ритми и фигури, та да допълни Танцьорите на Сянката.
Лостара изобщо не можеше да се сравни с най-добрите ученици, дори в нищожната им роля в представлението. Ала помнеше чужденеца.
Нямаше нищо общо с киселия старец Бидитал. Беше висок, строен, с усмихнато лице, длани със забележително дълги пръсти, почти женствени — пръсти, които пробудиха у нея нови и непознати чувства.
Чувства, които смутиха механичния й танц, които накараха сянката й да се заизвива в ритъм, противоположен на онова, което хвърляха не само съучениците й, но и самите Танцьори на Сянката — сякаш в залата се беше промъкнала трета жилка.
Твърде смайващо, за да остане незабелязано.
Самият Бидитал се надигна от мястото си и се намръщи, но гостът каза:
— Моля Танцът да продължи. — И очите му се спряха на нейните. — Песента на тръстиките никога не е била представяна по такъв начин. Никакъв нежен бриз няма тук, а, Бидитал? О, не, истинска буря. Танцьорките са девственици, нали? — Смехът му бе тих, но дълбок. — При все това в този танц няма нищо девствено. О, истинска буря от страст!
А очите му не се откъсваха от Лостара, осъзнаваха страстта, която я бе покорила — която бе придала форма на дивия бяс на сянката. Осъзнаване и някакво доволно, но хладно… признание. Все едно гостът бе поласкан, но не желаеше да отвърне на поканата.
В онази нощ чужденецът бе имал други задачи — както и в следващите нощи: така поне щеше да разбере Лостара много по-късно. Тогава обаче лицето й пламна от срам и тя избяга от залата.
Делат, разбира се, не бе дошъл да спечели сърцето на една Хвърляща сянка. Дошъл бе, за да унищожи Рашан.
Делат, който — оказа се — беше и Върховен жрец, и Подпалвач на мостове. И каквато и да бе причината императорът да унищожи култа, тъкмо неговата ръка бе нанесла смъртния удар.
Макар и не само тя. В нощта на убийствата, при звъна на камбаната за третия час — два след полунощ, — след Песента на тръстиките се бе появил и още един, скрит в черните одежди на наемен убиец…
Лостара знаеше повече за онова, което се бе случило в храма на Рашан в Ерлитан, от всеки друг, освен от самите убийци. Защото се оказа единствената пощадена. Или така поне вярваше години наред, преди името на Бидитал да се появи отново — в армията на Апокалипсиса на Ша’ик.
„Ах, много повече от пощадена бях онази нощ!“
„Милите дългопръсти ръце на Делат…“
Щом стъпи на градските улици на заранта, след седем години отсъствие, тя се изправи пред ужасяващото осъзнаване, че е сама, наистина сама. Възкръсна старият спомен, когато я бяха събудили след петия й рожден ден, за да я връчат в ръцете на някакъв старец, нает да я отведе и да я остави в непознат квартал в другия край на града. Спомен, отекващ с детския плач за мама.
Краткото време след напускането на храма, преди да се включи в Червените мечове — новосформираната част от жители на Седемте града, заклели се във вярност към Малазанската империя — беше натрупало в ума й други спомени, които отдавна беше потиснала. Спомени за глад, поругаване, унижение и сякаш неизбежно, бавно деградиране. Но доброволците я бяха намерили, или навярно тя самата ги беше намерила. Червените мечове щяха да са въплътеното слово на императора, белегът на нова ера за Седемте града. Щеше да настъпи мир. Ала всичко това не интересуваше Лостара. По-скоро я вълнуваше широко пръсналата се мълва, че Червените мечове искат да се превърнат в носителите на малазанското правосъдие.