Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
След дълга пауза Баралта кимна.
— Така да бъде.
— Е, добре — отрони Блистиг.
„Беру да ни благослови.“
Гамът тръгна към изхода, но Тене Баралта го докосна по рамото и го спря.
— Юмрук, какво е положението с тази… тази Т’амбър? Знаете ли? Защо адюнктата е толкова… потайна? Жени, които си взимат жени за любовници… единственото престъпление тук е, че е загуба за мъжете, и така е било винаги.
— Потайна? Не, Тене Баралта. Дискретна. Адюнктата винаги е била дискретна.
Бившият Червен меч настоя:
— Що за човек е тази Т’амбър? Да не би да упражнява нежелано влияние върху адюнктата?
— Нямам представа за втория ви въпрос. Що за човек? Била е конкубинка, мисля, във Великия храм на Кралицата на сънищата, в Унта. Като изключим това, единствените ми приказки с нея са били по нареждане на адюнктата. А и Т’амбър не е особено приказлива… — „И този израз е твърде сдържан. Красива е, да, и отчуждена. Дали има нежелано влияние върху Тавори? Де да знаех.“ — И като стана дума за Т’амбър, трябва да ви напусна.
При вратата спря и подхвърли на Блистиг:
— Дадохте добър отговор. Вече не ви подозирам.
Лостара Юил прибра грижливо последните вещи от снаряжението си на Червен меч в скрина, пусна капака и го заключи. Изправи се и се отдръпна с чувството, че е изгубила нещо. Изпитвала бе огромна утеха в това да принадлежи към тази вдъхваща ужас част. Това, че Червените мечове бяха мразени от собствените си сънародници, че ги хулеха в собствената им земя, се беше оказало изненадващо удовлетворително. Защото на свой ред и тя ги мразеше.
Родена като дъщеря вместо желания син, като дете тя беше живяла по улиците на Ерлитан. Сред многобройните племена съществуваше обичайна практика — преди да дойдат малазанците с техните семейни закони — да прогонват нежеланите си деца, след като навършат петата година от живота си. Послушници от многобройните храмове — поклонници на загадъчни култове — редовно прибираха такива изоставени деца. Никой не знаеше какво правят с тях. По-доверчивите от уличните хлапетии, които Лостара познаваше, вярваха, че при култовете ще намерят някакво спасение. Възпитание, храна, сигурност — и някой ден и те самите да станат послушници. Но повечето деца подозираха друго. Слушали бяха истории — или го бяха виждали с очите си — за нощни набези на загърнати в черно фигури от задните входове на храмове, тръгнали по кривите улички с покрита кола на път към гъмжащите от раци крайбрежни езерца на изток от града — езерца достатъчно плитки, за да може човек да види блясъка на струпаните малки кости по дъното.
С едно всички бяха съгласни. Гладът на храмовете беше неутолим.
Оптимисти или песимисти, децата по улиците на Ерлитан правеха всичко, което можеха, за да избегнат ловците с техните мрежи и въжета. Все пак можеше някак да се спечели още малко живот, да се спечели още малко свобода, колкото и горчива да беше.
Някъде по средата на седмата си година Лостара беше съборена върху мазния уличен калдъръм от една такава мрежа. Гражданите — безразлични към писъците й — се отдръпваха встрани, докато мълчаливият жрец влачеше плячката си към храма. От време на време равнодушни очи срещаха нейните по този ужасен път и тези очи Лостара никога нямаше да забрави.
Рашан се оказа по-малко кръвожаден от другите култове в обичая си да лови деца. Тя се озова сред други малки пленници — възложиха им да поддържат храмовия комплекс и с това сякаш ги обрекоха за цял живот на тежък робски труд. Робията продължи до деветата й година, когато по неизвестни причини я избраха да се учи на Танца на Сянката. Рядко и за малко беше зървала танцьорите — тайна и загадъчна група мъже и жени, за които култът означаваше тежък и много сложен танц. Единствената им публика бяха жреците и жриците — никой от които не гледаше същинските танцьори, само сенките им.
„Ти си нищо, дете. Не си танцьор. Тялото ти е в служба на Рашан, а Рашан е тукашната проява на Сянката, извличането на мрак от светлината. Когато танцуваш, никой не гледа теб. Гледа сянката, която рисува тялото ти. Сянката е танцьорът, Лостара Юил. Не ти.“
Години на сурова дисциплина, на изпъващи крайниците упражнения, от които всички стави се разтягаха, които правеха гръбнака гъвкав, тъй че Хвърлящият сянка да стане съвършен… и всичко това за нищо.