Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Не беше забравила равнодушните очи. Гражданите, останали безразлични към молбите й, докато гледаха как храмовият служител я влачи към неизвестна орис. Не бе забравила собствените си родители.
На измяната можеше да се отвърне с едно и само с едно. И доскорошният капитан Лостара Юил от Червените мечове бе свикнала да дава този жесток отговор.
„А сега дали самата аз не ставам изменница?“
Обърна гръб на скрина. Вече не беше Червен меч.
Скоро Перла щеше да дойде и двамата щяха да тръгнат по изстиналата диря на сестрата на Тавори, Фелисин. По която диря може би щеше да им се удаде възможност да забият нож в сърцето на Ястребовите нокти. Но тези Ястребови нокти не бяха ли от империята? Шпионите и убийците на самия Танцьор, смъртоносните оръжия на волята му. Какво тогава ги беше превърнало в предатели?
Измяната беше загадка. Необяснима за Лостара. Тя знаеше само, че измяната нанася най-дълбоките рани.
И се беше заклела — преди много време — никога повече да не понася такива рани.
Взе оръжейния си колан от куката над леглото, стегна го на кръста си и го закопча.
И замръзна.
Стаичката пред нея се беше изпълнила с танцуващи сенки.
А сред тях — човешка фигура. Бледо лице със сурови черти, с бръчици на усмивка около очите, които му придаваха чар… И самите очи, които, щом се взря в тях, бяха като бездънни езера.
В които, с внезапен порив усети тя, можеше да се гмурне. Тук, сега и завинаги.
Мъжът кимна и каза тихо:
— Лостара Юил. Може да се съмняваш в думите ми, но аз те помня…
Тя отстъпи назад, опря гръб в стената. Поклати глава и прошепна:
— Не ви познавам.
— Вярно. Но в онази нощ бяхме трима. Преди много време, в Ерлитан. Бях свидетел на твоето… неочаквано представяне. Знаеш ли, че Делат — или по-скоро мъжът, за когото по-късно щях да разбера, че е Делат — искаше да те вземе? Не само за една нощ. Щеше да отидеш с него при Подпалвачите на мостове и това напълно щеше да го задоволи. Или така поне вярвам. Няма как да се провери, уви, защото всичко — поне външно — се обърка ужасно.
— Помня — промълви тя.
Мъжът сви рамене.
— Делат, който за тази мисия имаше друго име и бе подчинен на моя партньор — Делат пусна Бидитал да избяга. Допускам, че е приличало на… измяна, нали? За моя партньор наистина изглеждаше така. И до ден-днешен Сенкотрон — който тогава все още не беше Сенкотрон, а просто един особено даровит и амбициозен посетител на сестринския лабиринт на Рашан, Мийнас — до ден-днешен, казах, Сенкотрон подклажда у себе си вечния огън на мъстта. Но Делат се оказа много вещ в криеницата… под носовете ни. Също като Калам. Просто поредният незабележим войник в редиците на Подпалвачите на мостове.
— Не знам кой си ти.
Мъжът се усмихна.
— Ах, да, виж колко съм припрян. — Очите му се спряха на издължените сенки пред него, въпреки че гърбът му беше към неосветената затворена врата, и усмивката му се разшири, сякаш премисляше думите си. — Аз съм Котильон, Лостара Юил. По онова време бях Танцьора и да, можеш да се досетиш какво означава това име, предвид обучението, на което бе подложена. В Седемте града някои истини за култа са се изгубили, разбира се, особено за истинското естество на Танца на Сянката. Той никога не е бил предназначен за представяне, Лостара. Той всъщност е изключително бойно изкуство. Изкуството да убиваш.
— Не съм поклонничка на Сянка — нито на Рашан, нито на вашата версия…
— Не бих се и уповавал на такава вярност у теб — отвърна Котильон.
Тя замълча. Мъчеше се да придаде логика на мислите си, на думите му. Котильон е бил… Танцьора. Сенкотрон… трябваше да е бил Келанвед, императорът! Лостара се намръщи.
— Вярна съм на Малазанската империя.
— Чудесно — отвърна той. — Доволен съм.
— А сега се опитваш да ме убедиш, че императрица Ласийн не е законният владетел на империята…
— Ни най-малко. Добре си е дошла на трона тя. Но в момента си има известни неприятности, нали? Малко… помощ може би няма да й дойде зле.
— Но нали уж тя ви е убила! — изсъска Лостара. — Вас двамата с Келанвед!
„Изменила ви е.“
Котильон само сви рамене.
— Всички си имаха… определени задачи. Лостара, играта, която се играе, е много по-голяма от всяка смъртна империя. Но въпросната империя — вашата империя — ами, нейният успех е съществен за онова, към което се домогваме ние. И ако знаеше в подробности някои отскорошни и по-далечни събития, нямаше да се налага да те убеждавам, че тронът, на който седи императрицата, в момента е доста разклатен.
— Но и ти си изменил на императора — Сенкотрон. Не ми ли го каза току-що…