Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Смятам да ограбя имението на Джерун Еберикт — обърна се Шурк към Ублала. — Но има много скрити пазачи, с които трябва да се оправя. Можеш ли да им отвлечеш вниманието, Ублала Пунг?
Грамадният мъж се почеса по брадичката.
— Не знам. Нямам нищо против тях…
— Те не те харесват.
— Тъй ли? Защо?
— Без причина. Просто не те харесват.
— Тогава и аз не ги харесвам.
— Така казваш, но не виждам доказателство.
— Искаш доказателство? Добре. Да вървим.
Шурк пъхна ръка под мишницата му и го поведе към другия край на покрива.
— Ще трябва да скочиш на другия покрив. Не мисля, че можеш да го направиш, Ублала. Не и без шум поне.
— Мога пък. Ще ти покажа, че мога.
— Дай да видим…
Техол зяпна след тях, после се обърна към Бъг. Слугата сви рамене:
— Сложностите на мъжкия ум, господарю.
Заради дъжда през деня, нощният въздух бе станал блажено прохладен.
Брис излезе от двореца през една от страничните служебни врати и се запъти по обиколен маршрут към жилището на брат си. Макар да беше почти полунощ, по улиците все още имаше хора.
Никога не се беше чувствал уютно в многолюдния мръсен лабиринт на Ледерас. Лицето на богатството беше скрито и оставаше само дрипавият лик на бедността, а това понякога бе смазващо. Освен Длъжниците оставаха изгубените, онези, които напълно се бяха предали, а сред тях човек можеше да види не само бежанци от покорени племена, но и ледерии — и то повече, отколкото можеше да си помисли. Въпреки целия този взривен растеж, който тласкаше кралството нагоре, като че ли все по-голяма част от населението оставаше на дъното и това беше тревожно.
В кой ли момент от историята на Ледерас, замисли се той, тази необуздана алчност се бе превърнала в добродетел? Равнището на необходимото самооправдание се люшкаше в собственото си тавтологично объркване и като че ли самият език бе най-силната му броня срещу здравия разум.
„Не можеш да изоставиш всички тези хора. Те са извън безспирната възбуда и страст на трескавото трупане. Извън са и могат да гледат на тях с нарастващо отчаяние и завист. Какво ще стане, когато гневът измести безпомощността?“
Войнишките редици във все по-голяма степен се попълваха с набори от най-низшите слоеве. Обучението, приемливият доход и пълният корем бяха подтиците, ала тези войници не изпитваха обич към цивилизацията, която се кълняха да защитават. Вярно, мнозина от тях се записваха с мечти за плячка, за ограбено богатство и за спечелена слава. Но тези блага идваха само с агресия, и успешна агресия при това. Какво щеше да стане, ако войската се окажеше в отбрана? „Ще се бият, за да защитят домовете си и онези, които обичат. Разбира се. Няма причина за безпокойство, нали?“
Свърна по уличката, водеща към дома на Техол, и чу някъде оттатък занемарената сграда шум като от яростна свада. Някакви неща падаха и трещяха сред какофония от викове, които завършиха с врясък.
Поколеба се. От тази уличка не можеше да стигне до източника на шума, но покривът на Техол щеше да му позволи да погледне в отсрещната, затова продължи.
Почука на рамката на вратата с дръжката на ножа си. Отговор не последва и той дръпна завесата и надникна вътре. Самотно полюшваща се лампа, смътно сияние на жарта в огнището и гласове, идещи отгоре.
Влезе и се заизкачва по паянтовата стълба.
Качи се на покрива и видя Техол и слугата му — стояха на ръба на покрива и гледаха надолу — сигурно към уличната свада, която продължаваше.
— Техол — подвикна Брис. — Това не е ли за градската стража?
Брат му се обърна и поклати глава.
— Не мисля, брат ми. Скоро ще се разреши. Не си ли съгласен, Бъг?
— Така мисля. Той почти се измъкна, а на онази старица вече й привършват нещата за хвърляне.
Брис се приближи и също погледна. Някакъв грамаден мъж се мъчеше да се измъкне от купчина прашна зидария и се снишаваше да не го улучи някой от предметите, които хвърляше една старица.
— Какво става?
— Един мой приятел. Скочи на оня покрив оттук. Съвсем леко според мен. Но после покривът поддаде, уви. Виждаш, доста едър е.
Злополучният приятел най-сетне се беше измъкнал. Като че ли с падането си беше сринал повечето стена. Цяло чудо беше, че изглеждаше невредим.
— Защо е скачал от покрива ти, Техол?
— Хвана се на бас.
— С тебе?
— О, не. Никога не се ловя на бас.
— С кого тогава? Със слугата ти?
— С мен? Разбира се, че не, Финад!
— С друг гост — обясни Техол. — Който си отиде, макар че не е стигнал далече, предполагам. Някъде из сенките е, чака скъпия Ублала.
— Ублала? Ублала Пунг? А, да, сега го познах. Приятел? Техол, този човек е престъпник…