Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— А ти, Техол?
— Може би смесица от двата, което води до окаян резултат. Но мога да го преживея.
— Може би. Но ние останалите?
— Има един въпрос, по който можеш да ми помогнеш, братко.
— Така ли?
— Да предположим, че в двореца има хора, които записват скрита информация. Хора, които анализират разни събития, тенденции, такива неща.
— Цяла армия са, Техол.
— Така. Би ли могъл да направиш за мен някои дискретни проучвания?
— За какво?
— В Ледерас изчезват хора. Годишни бройки, от тоя сорт.
— Щом искаш. Защо?
— Засега — само от любопитство.
— Какво си намислил, Техол?
— Това-онова.
Брис се намръщи.
— Пази се.
— Добре. Това подуши ли го? Бъг вари чай.
— Не ми мирише на чай.
— Е, Бъг е пълен с изненади. Да слизаме. Аз поне съм жаден.
Шурк Елале видя как Ублала Пунг излезе на пътя на двамата пазачи, които идваха откъм ъгъла на външната страна на имението. Остана им време само колкото да вдигнат стъписано глави, преди да замахне. Изпука челюст, свитата му в юмрук ръка продължи замаха си и се стовари в слепоочието на другия. И двамата рухнаха. Ублала се спря за миг, погледна ги и тръгна да търси още.
Шурк излезе от сенките и се приближи до стената. По ръждивочервения камък бяха поставени прегради, но тя знаеше, че ще са свързани с опит за нахлуване на живо същество. С телесна топлина, с влажно дихание, с тупането на сърце. Свързаните с движение бяха много по-скъпи за поддържане и щяха да са ги запазили за главната постройка.
Стигна до стената, спря, за да се огледа за последен път, и бързо се изкатери.
По върха имаше набити остри като бръснач железни парчета, които се врязваха дълбоко в дебелите й кожени ръкавици. Докато се издърпваше нагоре, парчетата пробиха пластовете кожа и се забиха дълбоко в дланите й, което само укрепи хватката й. След това щяха да й зашият разрезите, за да не могат в тях да проникнат лишеи, насекоми и разни други твари.
Надигна горната част на тялото си и огледа двора долу. След като не видя никого, се прехвърли и се смъкна от другата страна. Издърпа лявата си длан от забилите се шипове и вкопчи пръсти в ръба, после освободи и дясната. Бързо се спусна и се присви в сенките под стената.
Напред, между нея и целта й, имаше още десетки стражи. Мъже… но не, не можеше да мисли сега за това. По-късно, с Ублала. За жалост невидимият й вътрешен гост не разбираше колко сладко е очакването. Познаваше само глада, а гладът трябваше да се уталожи. Естеството на живите неща, за разлика от мъртвите, помисли си тя. Припряността, неудовлетвореността, бремето на страстите. Беше забравила.
При входа на имението стояха четирима пазачи, по един от двете страни на двукрилата врата, другите двама — от двете страни на широките стъпала. Изглеждаха отегчени. На следващия етаж имаше тераси — малките им врати щяха да са защитени с прегради. Най-горният включваше три тавански помещения с триъгълни прозорци и стръмни, покрити с каменни плочи стрехи. Навътре покривът на имението беше плосък и с ниски стени, цяла гора от растения в големи саксии и ниски криви дръвчета. И скрити между тях пазачи.
Общо взето имението изглеждаше недостъпно.
Точно както й допадаше.
Тя тръгна към най-близката пристройка, сайвант с наклонен покрив, с лице към двора. Няколко предпазливи безшумни стъпки и спря до сайванта. И зачака.
Чуха се няколко силни удара — по входната врата.
Четиримата пазачи на входа на имението се изправиха и се спогледаха. На улицата и в уличката зад имението патрулираха поне осем от другарите им. За гост беше много късно, а и господарят Джерун Еберикт не си беше у дома. От друга страна, можеше да е негов пратеник. Но в такъв случай щеше да има сигнал от външния патрул. Шурк видя как заключиха, че става нещо необичайно.
Двама от пазачите тръгнаха към портата, с ръце на дръжките на мечовете.
Когато стигнаха до средата на двора, ударите секнаха. Те забавиха и извадиха оръжията. Две стъпки от портата.
Двете масивни крила рухнаха с трясък навътре и събориха и двамата под грамадата потрошено дърво и бронз. Инерцията на Ублала го отнесе напред, през падналите крила и мъжете под тях.
Пазачите до вратата се развикаха и хукнаха към великана.
— Кво съм ви напраил бе! — ревна Ублала или поне това бяха думите, които се счуха на Шурк — излязоха почти нечленоразделно заради кипналия му гняв, докато връхлиташе срещу двамата.
За миг Шурк се притесни — човекът й беше невъоръжен.
Мечовете изсвистяха. Ублала махна с ръка, все едно пропъждаше муха, и едното оръжие изхвърча във въздуха, а другото заора по каменните плочи в краката на великана. Замах с опакото на ръката и стъпалата на най-близкия пазач се отлепиха от земята. Другият пищеше и отстъпваше. Ублала се пресегна, спипа го за дясната ръка, дръпна го към себе си и изрева: