Пир за врани

— Победа! — извика високо Родрик Четеца, събрал шепи пред устата си. — Победа и Аша!

— АША! — отекна гласът на лорд Белор Блектайд. — АША КРАЛИЦА!

Екипажът на Аша подхвана вика:

— АША! АША! АША КРАЛИЦА! — Тупаха с крака, размахваха юмруци и деряха гърла, а Мокра коса слушаше и не можеше да повярва. „Готова е да развали стореното ст баща й!“ Но Тристифер Ботли викаше за нея, и много от Харлоу, от Гудбрадър и лорд Мерлин с почервенялото лице, повече мъже, отколкото бе готов да повярва жрецът… за жена.

Но други мълчаха или мърмореха сърдито.

— Никакъв страхлив мир! — ревна Ралф Куция. Червения Ралф Стоунхауз развя знамето на Грейджой и изрева: — Виктарион! ВИКТАРИОН! ВИКТАРИОН! — Мъжете започнаха да се бутат, някой хвърли шишарка по главата на Аша. Щом тя се приведе, импровизираната корона се смъкна от косата й. За миг на жреца му се стори, че стои над гигантски мравуняк, с хиляди кипнали мравки в краката му. Викове „Аша!“ и „Виктарион!“ изригваха на вълни и заглъхваха, и сякаш свирепа буря всеки миг щеше да ги погълне всички. „Бурният бог е сред нас — помисли жрецът, — сее гняв и раздор“.

Рязък като забивка на меч, воят на рог разцепи въздуха.

Силен и гибелен бе гласът му, всяващ тръпки нажежен писък, и костите му сякаш запулсираха с него. Воят се проточи във влажния морски въздух.

Всички очи се извърнаха към звука. Рога надуваше един от мелезите на Юрон, чудовищен мъж с бръсната глава. По ръцете му лъщяха гривни от злато, нефрит и гагат, а на широката му гръд бе жигосана някаква хищна птица, от чиито свити нокти капеше кръв.

Рогът, който надуваше, бе лъскаво черен и извит, по-висок от човешки бой и вдигнат в двете му ръце. Обкован беше с пръстени от червено злато и тъмна стомана и гравиран с древни валириански глифове, които сякаш проблясваха тъмночервени с усилващия се вой.

Звукът беше ужасен, вой, изпълнен с болка и гняв, от който ушите сякаш изгаряха. Ерон Мокра коса запуши своите и се замоли дано Удавеният бог да прати могъща вълна, да пръсне рога и да го накара да замълчи, но писъкът не секваше и не секваше. „Това е рогът на ада“, искаше му се да изкрещи, макар че никой нямаше да го чуе. Бузите на татуирания мъж толкова се бяха издули, че сякаш всеки миг щяха да се пръснат, а мускулите по гърдите му се гърчеха, все едно че птицата се напряга да се изтръгне от плътта и да полети на воля. А глифовете вече пламтяха ярко, всяка черта и буква блестяха, нажежени до бяло. Ехтеше и ехтеше адският звук, отекваше през виещите хълмове и над водите на Люлката на Нага, разбиваше се в планините на Голям Уик и се връщаше, ехтеше и ехтеше, докато не изпълни целия мокър свят.

И когато вече изглеждаше, че звукът никога няма да спре — спря.

Дъхът на свирача най-сетне свърши. Той залитна и едва не падна.

Пред очите на жреца Оркууд от Оркмонт го прихвана под мишницата и го задържа, а Лукас Код Левака пое от ръцете му огромния извит рог. От рога се вдигна тънка ивица дим и жрецът видя кръв и мехури по устните на мъжа, който го беше надул. Птицата на гърдите му също кървеше.