Пир за врани

— Какво? — Бриен го изгледа подозрително.

— Млящери — повтори с наслаждение Дик Чевръстия. — Чудовища. Приличат на хора, само че главите им са много големи и имат люспи там, където му е косата на човек. Бели са като рибешки корем с паяжини между пръстите — ципи де. Винаги са мокри и миришат на риба, с издути устни и зелени зъби, остри като игли. Разправят, че Първите хора отдавна ги били избили, ама не е вярно. Идат нощем да крадат лоши дечица, и като стъпват с ципестите си крака, се чува мляс, мляс. Момичетата ги държат за приплод, но момчетата ги ядат с острите си зелени зъби. — Погледна ухилено към Подрик. — Ще те изядат, момче. Ще те изядат суров.

— Само да се опитат. — Подрик опипа меча си.

— Ти опитай. Само опитай. Млящерите хич не умират лесно. — Смигна на Бриен. — Вие лошо момиченце ли сте, милейди?

— Не. — „Само глупачка“. Дървата бяха много влажни и не се палеха, колкото и искри да изкарваше с кремъка и парчето стомана. Праханта задимяваше, но нищо повече. Отвратена, тя опря гръб на скалата, загърна се в наметалото си и се примири със студената мокра нощ. Дъвчеше коравото резенче осолено говеждо и си мечтаеше за горещо ядене, а Дик Чевръстия разправяше за времената на сир Кларънс Краб и как се бил с краля на млящерите. Сладкодумно разказваше, трябваше да му го признае. „Но и Марк Мюлендор също беше забавен с малката си маймунка“.

Твърде мокро беше, за да види как се скри слънцето, твърде мокро, за да види изгряващата луна. Нощта се възцари, студена и беззвездна. На Краб му свършиха приказките и заспа. Скоро и Подрик захърка. Бриен седеше с гръб на скалата и слушаше вълните. „Близо ли си до морето, Санса? Дали чакаш сега при Шепотите кораб, който така и няма да дойде? Кой ли е с тебе? Превоз за трима, каза той. Дали и Дяволчето е с тебе, и сир Донтос, или си намерила малката си сестра?“

Изтеклият ден беше дълъг и Бриен бе уморена. Усети как клепачите й натежават. На два пъти задряма. Втория път се събуди с разтуптяно сърце, убедена, че някой е надвиснал над нея. Крайниците й бяха изтръпнали, а наметалото се беше омотало около глезените й. Изрита го и се изправи. Дик Чевръстия лежеше свит на кълбо на мокрия пясък и спеше. „Сън. Беше само сън“.

Навярно беше сбъркала, като изостави сир Крейгтон и сир Илифер. Изглеждаха честни хора. „Де да беше дошъл и Джайм с мен…“ Но той беше рицар на Кралската гвардия, мястото му беше при неговия крал. А и тя си искаше Ренли. „Заклех се да го защитя и се провалих. После се заклех да отмъстя за него и пак се провалих. Вместо това избягах с лейди Кейтлин и нея също провалих“. Вятърът бе сменил посоката и дъждът биеше в лицето й.

На другия ден пътят се смали до тясна чакълеста пътека, а накрая — до жалък намек за път. Някъде към обед изведнъж свърши в подножието на обрулена от вятъра стръмнина. На върха й се издигаше малък, навъсен над вълните замък, трите му кули се очертаваха на фона на оловно-сивото небе.