Пир за врани

Ерон познаваше неколцина от рода Фарвинд, особняци, които държаха земите по най-западния бряг на Голям Уик и пръснатите отвъд него островчета, толкова малки скали, че повечето можеха да крепят само един дом. От тях Самотна светлина бе най-далечният, на осем дни плаване на северозапад, през места, където се въдеха тюлени и моржове. Фарвинд бяха повече от странни. Някои мълвяха, че били превъплъщенци, нечестиви създания, които можели да се превръщат в морски лъвове, моржове и дори в петнисти китове, вълците на дивото море.

Лорд Джилбърт заговори. Заговори за земя на чудеса, отвъд Морето на залеза, земя, непознаваща глад и зима, където смъртта нямала власт.

— Направете ме свой крал и ще ви отведа там — извика той. — Ще построим десет хиляди кораба като Нимерия някога и ще отплаваме с целия си народ в земята отвъд залеза. Там всеки мъж ще е крал и всяка жена — кралица.

Очите му, видя Ерон, бяха ту сиви, ту сини, променчиви като морските води. „Очи на луд — помисли той. — Очи на глупак“. Видението, за което говореше, несъмнено бе клопка, поставена от Бурния бог, за да примами железнородените към унищожение. Даровете, които хората му пръснаха пред кралския събор, бяха тюленови кожи и бивни от моржове, гривни от китова кост и рогове, обковани в бронз. Капитаните ги поглеждаха и се обръщаха, оставяха на по-низшите да си вземат по някой дар. Щом глупакът спря да говори и поборниците му завикаха името му, само Фарвинд подеха вика, а и далеч не всички. Скоро виковете „Джилбърт! Джилбърт крал!“ заглъхнаха и наново се възцари тишина. Чайките крещяха високо над тях и кацаха по ребрата на Нага, докато владетелят на Самотна светлина слизаше бавно по склона.

Ерон Мокра коса отново пристъпи напред.

— Пак питам. Кой ще е кралят над нас?

— Аз! — прогърмя дълбок глас и тълпата отново се раздвои.

Извикалия го понесоха нагоре в издялан от плавей стол, на раменете на внуците му. Грамаден мъж развалина, двайсет камъка на тегло и деветдесет на години, загърнат в тежка бяла меча кожа. Косата му също беше бяла като сняг, а огромната брада го загръщаше като одеяло от бузите до бедрата, тъй че беше трудно да каже човек къде свършва брадата и почва кожата. Макар внуците му да бяха едри и здрави мъже, огъваха се под тежестта му по стръмните каменни стъпала. Оставиха го под Палата на Сивия крал, а трима останаха под него като поборници.

„Преди шейсет години тоя като нищо можеше да спечели благоволението на събора — помисли Ерон. — Но часът му е изтекъл отдавна“.

— Аз, да! — ревна мъжът от стола си с глас, огромен, колкото огромен беше самият той. — Защо не? Кой ще е по-добър? Аз съм Ерик Ковача на желязо, за тия, дето са слепи. Ерик Справедливия. Ерик Трошача на наковални. Покажи им чука ми, Тормон. — Един от поборниците му го вдигна високо, да го видят всички. Чудовищно сечиво, с дръжка, увита в стара кожа и с глава — стоманена тухла, голяма колкото самун хляб. — Не мога да преброя колко ръце съм смазал на каша с тоя чук — рече Ерик, — но някой крадец сигурно би могъл да каже. Не мога да кажа и колко глави съм строшил върху наковалнята си, но някои вдовици биха могли. Мога да ви разкажа всичките си подвизи в битки, но съм на осемдесет и осем и няма да живея толкова, че да свърша. Ако старостта е мъдрост, никой не е по-мъдър от мен. Ако голямото е сила, никой не е по-силен. Искате крал с наследници? Имам повече, отколкото мога да преброя. Крал Ерик, да, харесва ми как звучи. Хайде, кажете го с мен: ЕРИК! ЕРИК ТРОШАЧА НА НА КОВАЛНИ! ЕРИК КРАЛ!