Свещена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #6
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Свещена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал имат за задача да спасят расата си от гибел.
Фюри, фанатично верен на Братството на черния кинжал, жертва себе си за доброто на расата, превръщайки се в мъжа, отговорен за запазването на кръвната линия на елитните воини. Като примейл на Избраниците, той е призван да стане баща на дъщерите и синовете, които ще съхранят традициите и ще се сражават с онези, които искат вампирите да бъдат заличени.
Кормия, неговата Първа избраница, иска да спечели не само тялото, но и сърцето му и вижда емоционалните рани, които той крие зад своето благородство и чувството си за отговорност пред расата. Но докато войната с лесърите става все по-неумолима и над Братството е надвиснала заплаха, Фюри трябва да избере между дълга и любовта.
Да… нямаше нищо лошо във флиртовете из баровете, но той би създал семейство с някоя като майката на Блей. Жена с качества. И би й останал верен до края на дните си.
В случай, разбира се, че се намереше някоя да го приеме.
Майката на Блей отстъпи назад, за да ги пусне да влязат.
— Знаеш, че е не е нужно да чукаш. — Тя погледна към веригата около врата на Куин, а после към новата татуировка на скулата му. После хвърли поглед към Джон и промърмори:
— Значи така кралят е оправил нещата?
— Да, госпожо — изписа Джон.
Тя се обърна към Куин, прегърна го и го притисна така силно към себе си, че костите му изпукаха. А той имаше нужда точно от това. В този миг пое дълбоко въздух за първи път от дни насам.
Тя прошепна:
— Щяхме да те задържим тук. Не трябваше да си отиваш.
— Не можех да ви причиня такова нещо.
— По-силни сме, отколкото си мислиш — Тя го освободи от прегръдката си и кимна към задното стълбище. — Блей е горе.
Куин се намръщи при вида на опакования багаж до кухненската маса.
— Заминавате ли някъде?
— Трябва да се махнем от града. По-голямата част от глимерата ще остане, но… след случилото се тук е прекалено опасно.
— Мъдро решение. — Куин затвори вратата на кухнята. — На север ли ще заминете?
— Бащата на Блей има нужда от почивка и тримата решихме да посетим някои роднини на юг.
Блей се появи в основата на стълбището. Скръсти ръце и кимна към Джон.
— Как си?
Джон го поздрави, а Куин не можеше да повярва, че приятелят му не е споменал нищо за напускане на града. Възможно ли беше да замине, без да каже къде или кога се кани да се върне?
То пък всъщност, намерил се кой да критикува.
Майката на Блей стисна ръката на Куин и прошепна:
— Радвам се, че се върна, преди да сме потеглили. — После продължи по-високо: — Добре, почистих хладилника, а в килера няма нищо нетрайно. По-добре да отида да извадя бижутата си от сейфа.
— Боже — изписа Джон, когато тя излезе от стаята, — колко време ще отсъствате?
— Не знам — отговори Блей. — Известно време.
В последвалото дълго мълчание Джон не спираше да мести поглед от единия към другия. Най-накрая изсумтя и изписа:
— Добре, това е тъпо. Какво се е случило между вас двамата?
— Нищо.
— Нищо — кимна Блей през рамо. — Вижте, трябва да се кача горе и да довърша опаковането на багажа…
Куин бързо го прекъсна.
— Да, и ние трябва да вървим.
— Не. — Джон отиде до стълбите. — Ще се качим с теб в стаята ти и ще изясним всичко още сега.
Когато Джон постави крак на първото стъпало, на Куин му се наложи да го последва заради новите си задължения, а Блей тръгна с тях, защото природата му не позволяваше да бъде лош домакин.
Когато се озоваха горе, Джон затвори вратата зад тях и сложи ръце на кръста си. Докато наблюдаваше ту единия, ту другия, той приличаше на родител, изправил се пред непокорните си деца и бъркотията, създадена от тях на пода.
Блей отиде до дрешника си и го отвори. Зърна отражението на Куин в огледалото в цял ръст и очите им се срещнаха за миг.
— Хубаво бижу имаш — отбеляза Блей, загледан във веригата, маркираща новия статут на Куин.
— Не е бижу.
— Не, не е. Радвам се за вас двамата. Наистина се радвам. — Той извади един анорак… което значеше, че семейството наистина щеше да пътува в «южна посока», но към Антарктика или пък щяха да отсъстват най-малко до зимата.
Джон тропна с крак.
— Времето ни свършва, загубеняци.
— Съжалявам — промърмори Куин. — За казаното от мен в тунела.
— Казал си за това на Джон?
— Не.
Блей хвърли якето си в сака «Прада» и погледна към Джон.
— Той мисли, че го обичам. Че… съм влюбен в него.
Джон бавно отвори уста.
В стаята прозвуча смехът на Блей, който секна изведнъж, като че гърлото му се беше стегнало.
— Да, ако щеш, вярвай. Аз — влюбен в Куин, който ако не е вкиснат, е като разгонен пес и се държи като палячо. Но знаеш ли кое е най-откаченото в тази история?
Куин се напрегна, когато Джон поклати глава.
Блей наведе поглед към сака си.
— Той е прав.
Джон се втрещи, все едно някой бе забил метален шип в крака му.
— Да — каза Блей. — Затова не ми се получаваше много добре с жените. Никоя от тях не може да се сравни с него. Нито пък някой друг мъж, между другото. Така че съм тотално прецакан. Но това не е негова работа, нито твоя.