![Натиснете Enter ако смеете… [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/6/2/natisnete-enter-ako-smeete-bg-download.jpg)
Натиснете Enter ако смеете… [bg]
- Автор: Лавджой Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йорданка Зафирова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Натиснете Enter ако смеете… [bg]». Краткое содержание книги:
Екранът беше празен.
Дръпна стола и седна пред компютъра. Можеше просто да се поразходи малко из мрежата.
Взе мишката, стартира комуникационния режим и написа адреса на първия бюлетин, за който се сети. В продължение на половин час преглеждаше написаното. И тук основната тема беше Намръщения, но имаше толкова мнения за, колкото и против действията му. В „Блу Брадърс“ попадна на нещо много интересно:
Ренегат, свържи се с Юпитер. Имаш адреса и кода. Чака те награда.
Какво, по дяволите, беше това?!
Луан веднага потърси Ренегата.
какво има?
Кой е Юпитер?
откъде знаеш за юпитер?
Има съобщение в „Блу Брадърс“.
чакай малко
Трябваха му няколко минути да се увери лично.
юпитер е един приятел от мрежата, казва се джъстин. преподава във философския факултет на университета в мериленд. жена му наскоро почина от левкемия, от години не съм се свързвал с него като ренегата, нещо не е наред
Веднага ще проверя. :-)
Луан грабна мобифона си и се обади за допълнителна информация в университета в Мериленд. Докато обличаше джинсите, пуловера и шубата, успя да измъкне цялото му име — доктор Джъстин Уилкинс — и адреса в „Колидж Парк“.
Пое на север по „Джордж Вашингтон“ до „Кепитъл Белтуей“ и зави на изток. Минавайки през Ленгли, се сети за Питър. Сигурно работеше до късно и сега седеше гладен и изморен в кабинета си.
Движението не беше много натоварено. В седем и тридесет и пет стигна до „Колидж Парк“. Измъкна картата от жабката и се лута цели десет минути, преди да открие адреса. Къщата беше малка, разположена сред дъбовете и брястовете на тиха уличка. Външната лампа не светеше, въпреки че вътре имаше някой. Пред гаража беше паркиран сив форд „Торъс“. Луан можеше да се обзаложи на месечната си заплата, че е собственост на правителството.
Отмина колата и спря до тротоара няколко къщи по-надолу. Слезе и се върна назад, стиснала здраво чантата в дясната си ръка.
Започваше да вали сняг.
Дворът беше заграден с ниска бяла ограда. Луан отмина централната алея и заобиколи откъм гаража. Извади бележника си от джоба на шубата и старателно си записа регистрационния номер на форда.
После се качи на верандата и натисна звънеца.
Известно време нямаше никакъв отговор, после зад пердетата на прозореца се мярна някаква сянка. Тя измъкна документите си и ги премести в лявата ръка. Пъхна дясната в чантата и стисна пистолета.
Сигурността на първо място.
Вратата се отвори и на прага се показа възрастен мъж с оредяла бяла коса. Носеше рогови очила с дебели стъкла.
— Да?
— Д-р Уилкинс, аз съм агент Ръсел от ФБР. Може ли да вляза?
Той понечи да поклати глава, но след това нещо се обърка. Отстъпи и й кимна да влезе.
Тя се озова в малка всекидневна, а оттам се влизаше в столова и кухня. Отляво изпод затворената врата на съседната стая струеше светлина. Вероятно това бе кабинетът му.
Луан побърза да влезе и минавайки покрай него, извади браунинга си. Както го държеше с две ръце, се извъртя надясно, после наляво.
Той беше там.
Пъхнал ръка в десния джоб на сакото си.
— Само опитай! — изкрещя тя. — Няма да ми мигне окото!
Мъжът бавно вдигна ръце. Лицето му беше почервеняло. Едва ли причината беше само една, помисли си тя.
— На пода! Веднага!
— Вижте, агент… Нека ви обясня…
— Веднага, по дяволите!
Очите му се стрелнаха към пистолета й. Вероятно се опитваше да прецени възможностите. Свлече се на колене и легна по очи на пода.
Луан насочи браунинга към главата му и се приближи предпазливо.
— Доктор Уилкинс? Бихте ли дошли за малко?
Възрастният мъж се появи на прага. Очите му се разшириха от изненада.
— Не разбирам…
— В десния джоб на сакото му има пистолет. Подайте ми го, ако обичате.
— Но, агент Ръсел, това е ваш колега!
— Мога ли да разчитам на показанията ви, докторе?
— Хей, чакайте малко! — викна мъжът.
— Вземете пистолета, докторе.
Уилкинс бръкна в джоба му и с очевидно отвращение й подаде полуавтоматичен „Берета“. Тя го прибра.
— А сега документите.
— Момент моля! — Мъжът се надигна.
Луан направи две крачки напред и силно го ритна с десния си крак. Тъй като беше обута с маратонки, ударът не можа да го зашемети. Той отново залепи лицето си за пода.
Палецът й започна да пулсира.
Уилкинс откри документите в същия джоб.
Луан набързо ги прегледа. Или бяха истински, или съвършена фалшификация. По-вероятно второто, реши тя.