Воалът на властта
- Автор: Вудинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Воалът на властта». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Дългият коридор завършваше с масивна врата, пред която бе застанал един вещер със сребърна Маска, изваяна като тяло на жена. Мишани отправи гореща благодарност към боговете, че това не беше чаросплетникът на рода Коли, но после си каза, че не би трябвало да се тревожи. Нали вещерите вече не принадлежаха на благородните фамилии?
В следващия миг вратата зад чаросплетника се отвори и на прага й застана Мураки ту Коли, подкрепяна от момчето, което бяха видели по-рано. Лечителят ускори ход и се втурна към нея. Мишани застина за момент — „Майко!“ — след което го последва.
— Господарке! — извика Юкида, щом се приближи. — Защо сте станали от леглото?
— Юкида — каза Мураки с глас, наподобяващ измъчен шепот, — толкова се радвам, че си тук. Чувствах се зле… Имах нужда да глътна малко въздух.
— Доведох помощничката, за която ме помолихте — каза лечителят и посочи към Мишани, ала майка й дори не я погледна. — Хайде, трябва да се върнете в леглото си. Аз ще ви помогна.
И те понечиха да влязат, подминавайки чаросплетника, сякаш изобщо не го забелязваха.
— Почакайте — прохриптя гласът му иззад сребърната Маска. Тя бе обърната към младата жена и тъмните очни прорези сякаш пронизваха Мишани.
— Какво има? — попита Юкида и по щастлива случайност гласът му прозвуча авторитетно и властно. — Господарката трябва веднага да се върне в леглото си.
— Не познавам тази — рече вещерът и посочи към Мишани.
— Аз помолих да я доведат — намеси се Мураки. — Остави я да мине.
— Един момент… — каза чаросплетникът и фалшивата помощничка усети как стомахът й се свива на топка при мисълта какво щеше да последва.
Тя почувства как вещерът прониква в съзнанието й и гнусните му пипала се плъзгат върху мислите й. Мишани потрепери. Със сигурност щеше да разбере коя е и да изтръгне спомените й за живота в семейство Коли. Тя се опита трескаво да прикрие миналото си под някакви други образи, ала единствените картини, които й дойдоха на ум, бяха гемиите в залива Матакса, спомени за Лусия и Кайку и случки, които правеха идентичността й още по-очевидна. Тя се взираше, вцепенена като статуя, в черните прорези на сребърната Маска, чиито женствени очертания прикриваха лицето на уродливия й собственик; чуваше съскането на дъха му и усещаше прогнилото му съзнание.
Сетне внезапно това усещане изчезна.
— Влизай — каза чаросплетникът и Юкида положи длани на раменете й, насочвайки я към покоите на майка й. Вратата бързо се затвори зад тях.
— Всемогъщи богове… — измърмори Мишани на себе си. — Той не видя…. Той не видя…
Тя продължи да пристъпва с наведена глава, когато свърнаха зад ъгъла и поеха по неголямо коридорче. Късметът бе на тяхна страна и не срещнаха никого. Юкида отмести завесата и направи път на Мураки и Мишани да влязат, след което спусна обратно завесата и застана на пост в коридора, оставяйки двете жени сами.
Помещението представляваше малка спалня с единично легло, разположено в близост до прозореца, през който се виждаше ръката на една от гигантските фигури, увенчали полегатата стена на Цитаделата. Той бе замрежен с ефирна завеска, която приглушаваше и без това оскъдната светлина. Скромната мебелировка се допълваше от маса, върху която лежеше тънко томче, и два скрина с чекмеджета.
Когато майката и дъщерята се погледнаха за пръв път след десет години, ледената стена на мълчанието между тях най-сетне се пропука. Приликата им беше забележителна.
— Отрязала си косата си — прошепна Мураки.
— Налагаше се — въздъхна Мишани. — Голяма работа. Пак мога да си я пусна.
Майка й се пресегна и я докосна внимателно.
— Изглежда странно — рече тя. — Но ти отива.
Младата жена се усмихна.
— Изглеждам като селянка — каза тя и погледна към прозореца, преди да добави: — Прочетох книгите ти. Всички до една.
— Знаех си, че ще го сториш — отвърна майка й. — Знаех си.