Нишката на покварата
- Автор: Вудинг Крис
- Серия: braided path #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9549395146
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нишката на покварата». Краткое содержание книги:
Докато новият император си мисли, че управлява Сарамир, покварата на вещерските камъни разяжда земята, отравя посевите и изражда животните. Чаросплетниците се възползват от новия си статут, за да вършат потайните си скверни дела и хвърлят в ужас цялата империя.
Единственото, на което се надяваше младата жена, беше това откритие да не им струва живота.
— Къде е? — попита задъхано тя.
— Направо — отвърна спътникът й. — Не е далеч.
Това „не е далеч“ се оказа доста по-далеч, отколкото девойката си беше представяла, и по това време гаурегът отново се бе втурнал по петите им.
Звярът ги забеляза от един невисок хребет, докато прекосяваха сравнително равен участък. Той нададе силен рев и се хвърли след тях. Кайку си каза, че навярно гаурегите винаги правеха така, когато ловуваха — изкачваха се на високи места, за да потърсят с поглед плячката си, без да се притесняват, че самите те можеха да бъдат забелязани. Току-виж това наблюдение й помогнало, ако занапред имаха злощастието отново да се натъкнат на подобно страшилище. Най-добрата тактика сигурно беше да се скатаят ниско, сгушвайки се плътно до някоя грапава скална стена.
Първо обаче трябваше да се справят с настоящия проблем, а за съжаление вече беше твърде късно да приложат откритието й. Закатериха се по един полегат, покрит с глинени шисти склон, на чието било се виждаха няколко деформирани дървета. Намираха се на края на територията на Чаросплетниците.
— Маската, Кайку! — извика Тсата, поглеждайки назад към равното пространство, което бяха прекосили. Гаурегът скъсяваше разстоянието с обезпокоителна бързина.
Двамата спътници отново се понесоха напред, докато Кайку се опитваше да извади предмета, който им трябваше, от раницата си. Маската обаче се беше омотала в някакви дрехи и когато девойката я дръпна рязко, за да я измъкне, тя изведнъж изскочи от раницата, прелетя покрай ръката й и се изтърколи върху камъните.
Младата жена изруга невярващо. Тсата веднага се закова на място, насочвайки пушката си към приближаващия хищник, а междувременно Кайку се втурна след предателския предмет. Гаурегът всеки миг щеше да се нахвърли върху тях, а девойката не знаеше къде точно се намираше преградата и дали щяха да успеят да се доберат навреме до нея.
Това бе последната й мисъл, преди да намери Маската и да я нахлузи на лицето си.
Този път топлото усещане за еуфория, което я заля, бе много по-силно от преди. Присъствието на баща й също беше по-осезаемо — неговият мирис сякаш се излъчваше от дървесината на Маската, успокоявайки я тъй, сякаш отново беше дете и се намираше в обятията му. Чувстваше Маската перфектно прилепнала към лицето си, нагодила се към всяка негова извивка, нежна като дланта на любим, галеща бузата й.
— Бягай!
Гласът на Тсата проряза безвремието и я върна към настоящето. Маската пламтеше; невидимата преграда се намираше съвсем близо. Тя се затича, а Тсата се втурна след нея. Гаурегът нададе канския си рев съвсем близо до тях, носейки се със светкавична скорост по каменистия склон.
— Дай ми ръката си! — извика Кайку, протягайки се назад към ткиуратеца. Бариерата беше точно срещу тях — изведнъж девойката осъзна, че се намираше прекалено близо, което означаваше, че спътникът й нямаше да може да премине, ако не успееше навреме да се хване за нея. Преди обаче да успее да довърши изречението си, девойката почуства как силните му пръсти се вкопчват в нейните. Гаурегът се намираше само на метри от тях и гигантското му туловище закриваше двете луни, а от блесналите му зъби се процеждаха дълги слюнки — недвусмислен знак, че звярът предвкусваше пиршеството, което го очакваше.
Чаросплетието избухна около Кайку и светът се превърна в златист хаос от светлина в мига, в който тя се хвърли презглава към преградата. Тсата изведнъж отслаби хватката си и я задърпа надясно — изкривените му сетива го тласкаха в друга посока — ала девойката стисна здраво ръката му и го повлече напред. Дърпаше с всичките сили, които имаше, а междувременно тялото му се огъваше и залиташе настрани — манипулираните му от Чаросплетието инстинкти не му позволяваха да продължи напред. Накрая той изгуби равновесие, ала за щастие това се случи малко преди и двамата да преминат от другата страна на преградата. Златистите нишки потрепнаха за последен път и внезапно изчезнаха, отстъпвайки място на единствения свят, който повечето хора бяха способни да възприемат.