Нишката на покварата

Само че не им оставаха много възможности за избор.

— Тук! — извика изведнъж Тсата. — По този път!

Ткиуратецът профуча покрай нея и рязко смени посоката, насочвайки се към далечната страна на скалистата долина, където се издигаше стръмен сипей, прорязан от начупена хоризонтална пукнатина. Щом стигна до него, той бързо се изкатери по отвесната стена, използвайки пукнатината като опора за пръстите си; Кайку се озова там след секунда и се опита да направи същото, ала не успя. Тя подскочи още веднъж, мъчейки се да не обръща никакво внимание на болезнения начин, по който пушката й се удряше в гърба й, но и този опит се оказа неуспешен. Гаурегът вече бе скъсил дистанцията помежду им и тежките му стъпки отекваха в такава близост, че девойката имаше чувството, че има леко земетресение.

— Качвай се! — извика спътникът й. Младата жена си пое дълбоко дъх, изстреля се нагоре и този път пръстите й намериха спасителната цепнатина, вкопчвайки се в нея. Тя се набра на ръце и оттам насетне вече не беше толкова трудно да се изкатери, а малко преди да достигне ръба, Тсата улови ръцете й и я издърпа горе. В същия миг Кайку чу как ноктите на звяра остъргаха ронливата повърхност на сипея точно там, където до преди миг се бе намирал единият й глезен. Беше се разминала на косъм.

Ала нямаше никакво време за губене. Кайку се изтръгна от хватката на татуирания мъж и те побягнаха отново. Гаурегът можеше да се опита да скочи, ала височината бе твърде голяма за масивното му тегло. Върхът на вертикалния сипей беше отвъд възможностите му в момента, ала навярно животното щеше да намери друг начин да ги догони.

Играта бе станала прекалено опасна. Каквато и истина да се криеше зад отношенията между Различните и загадъчните маскирани фигури — които девойката бе започнала да нарича Възли — беше очевидно, че Чаросплетниците бяха разбрали за чуждата намеса в грижливо пазената от тях територия и бяха твърдо решени да я отстранят. Набезите на Кайку и Тсата през преградата бяха станали прекалено рисковани. Покварената, безлюдна земя, заобикаляща тревистата равнина, където пътешествениците бяха видели клетките с Различните твари, сега гъмжеше от стражи, които не позволяваха на двамата спътници да се доближат до мината, нито пък да се доберат до някой от Възлите. Предложението на Тсата да убият някой от тях, за да може Кайку да се опита да научи повече за същността им, изглеждаше непостижимо; освен това и двамата си даваха сметка, че не можеха да се изплъзват вечно от хищниците. Рано или късно щяха да ги пленят или убият.

С гаурега извадиха лош късмет. Обикновено изобщо не беше трудно да избягват тези зверове, защото те бяха доста шумни създания и не особено изкусни ловци, които разчитаха единствено на грубата сила при улавянето на плячката си. Гаурегите нямаха съперници сред останалите животни и това се потвърждаваше от обстоятелството, че увенчаваха хранителната пирамида в снежните пустини, откъдето и бяха докарани тук. В старанието си да избягат от една свирепа фурия, която се бе натъкнала на следите им, Кайку и Тсата се изпречиха на пътя на чудовището, от което се мъчеха да се изплъзнат сега. Девойката си мислеше, че ткиуратецът едва ли бе способен на подобна грешка, ала ето че дори не бе застрахован срещу случайността.