Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
- Аз съм, Жан-Клод, пак си забравих телефона в джипа, съжалявам. - Исках да кажа други неща, но не можех да измисля как да изкарам правилните думи през устата си. Част от проблема беше че не знаех какви са тези правилни думи.
- Полицията взе Джейсън - каза той.
- Какво каза?
- Полицаите дойдоха и отведоха Джейсън. - Гласът му беше равен, дори празен. Което обикновено означаваше, че крие доста емоции, никоя от които не иска да сподели.
Преместих се малко, така че лостът не се забиваше в мен и се отпуснах за момент на седалките. Първият намек за паника се промъкваше през стомаха ми.
- Защо го отведоха? - гласът ми беше почти толкова нормален и равен, колкото и този на
Жан-Клод.
- Ще го разпитват във връзка с убийство - празният му, културен глас звучеше, сякаш думата с „У" не беше там.
- Какво убийство? - попитах, докато гласът ми ставаше все по-пуст.
- Сержант Зербровски каза, че ще разбереш. Че да заведеш Джейсън на местопрестъпление е било лоша идея. Не знаех че водиш някого с теб на местопрестъленията.
- Караш го да звучи, сякаш съм била на гости.
- Не исках да те обидя, но защо Джейсън е бил с теб?
- Не се чувствах достатъчно добре, за да шофирам, а полицията не искаше да ме изчака да се почувствам по-добре.
- Защо не си била достатъчно добре, за да шофираш?
- Ами, може би защото Ашър изпи дяволски много кръв от мен. И тялото ми реагира зле на подчиняването на съзнанието ми. Чувствах се малко болна.
- Колко болна? - попита той и сега в гласа му имаше намек за нещо, нещо, което не можех точно да определя.
- Припаднах няколко пъти и повърнах, това е. Сега нека се концентрираме върху настоящата криза. Всъщност Джейсън арестуван ли е?
- Не можах да разбера точно, но мисля че не. Макар че го отведоха с белезници.
- Това е стандартна процедура за всеки известен или със съмнения за ликантропия заподозрян - казах. Избутах се, така че да мога да седна на седалката, вместо да лежа върху нея. - Нали знаеш, че ако не е арестуван, може да си тръгне от разпита по всяко време?
- Това е красива теория, ma petite - вече звучеше уморен.
- Това е законът - натъртих.
- Може би, за хората - отговори със мек глас.
Не можах да задържа възмущението си.
- Законът важи за всички, Жан-Клод, така работи системата.
Той се засмя тихо и за разнообразие този път си беше само смях, без нищо свръхестествено в него.
- Обикновено не си толкова наивна, ma petite.
- Ако законът не се прилага равно за всички, значи изобщо не работи.
- Няма да споря по този въпрос, ma petite.
- Ако Зербровски го е взел, знам къде са отвели Джейсън. Не съм толкова далеч от централата на РОСР.
- Какво ще правиш? - попита, с все още засмян глас.
- Да измъкна Джейсън - казах, закопчавайки колана си и опитвайки се да задържа телефона с рамо, достатъчно дълго, че да стартирам джипа.
- Мислиш ли, че е възможно? - попита.
- Разбира се - казах и почти изпуснах телефона, но успях да запаля двигателя. Изглежда че днес имах проблем с координацията на всичко.
- Звучиш толкова уверена, ma petite.
- Защото съм уверена. - Аз бях, паниката в стомаха ми не беше. - Трябва да тръгвам.
- Късмет, ma petite, надявам се да успееш да спасиш нашия вълк.
- Ще дам най-доброто от себе си.
- По този въпрос нямам никакви съмнения. Je t'aime, ma petite.*
- И аз те обичам. - Затворихме, но поне приключихме с „обичам те". Това беше по-добре, отколкото да си крещим. Пуснах телефона на седалката до мен и включих на скорост.
(*Обичам те, малката ми - от фр.)
Криза по криза. Да измъкна Джейсън, да се обадя на някои хора, които познавам, за да видя дали знаят нещо за Хайнрих, да се приготвя за големия банкет с Мюзет и компания. О, и да измисля как бъркотията с Ашър да не се превърне в постоянен проблем между Жан-Клод и мен. Просто един ден от живота ми. Беше един от тези дни, в които се мислех че нов живот, различен живот, може би нямаше да е толкова лоша идея. Но къде по дяволите бях сложила касовата бележка и дали може да върнеш нещо, което е на повече от двадесет години? Къде отиваш, за да получиш нов живот, когато старият ти толкова те е объркал, че не знаеш как да го оправиш? Искаше ми се да знам.
39
Никой не ме спря на входа. Никой не ме спря и по стълбите. Всъщност, хората непрекъснато ме поздравяваха със: „Здрасти, Анита, как си?". Официално не бях член на Регионалния отряд за свръхестествени разследвания, но бях работила с тях толкова дълго, че бях станала като офис мебел - нещо, което е там, прието, дори очаквано.