Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Ех.
– Какво? Не съм ли прав?
– Да. Но май не познаваш Испания.
– Ще видиш, ще видиш. – И все така ентусиазирано: – А, освен това съвсем скоро ще мога да ти съобщя една изненада.
– Да не си забременял?
– Не, не е майтап. Ще видиш. Почакай няколко дена.
И затвори, защото едно обаждане до Германия струваше цяло състояние, а той се обаждаше от телефонна кабина, обзет от еуфория, с мисълта умря Франко, умря човекоядецът, умря вълкът, умря гадината и заедно с нея умря отровата й. Има моменти, когато и добрите хора се радват на нечия смърт.
Бернат не излъга: освен потвърждението за смъртта на диктатора, което на другия ден се появи на първа страница във вестниците, след пет дни получи спешно лаконично писмо, което гласеше: Скъпа учена мишко, спомняш ли си оновамногоелошо,много.Липсвамудуша; неповярвахнанитоедночувство.Незнамзащо,нонамирам,чеемноголошо.НитознамкойеАмадеу;анайлошотое,чеслабомеинтересува?АзаЕлизанямакакводаговорим? Помниш ли? Та този разказ без истински чувства току-що спечели наградата „Сборник на Бланес“268. Присъдена от интелигентно жури. Щастлив съм. ТвойприятелБернат.
Многосерадвам, отговори му Адриа. Нонезабравяй,чеаконесигопреработил,сиевсетакалош.ТвойприятелАдриа. А Бернат му прати спешна телеграма: Вървинамайнатасистоп.ТвойприятелБернатстоп.
268 Литературна награда на списанието „Сборник“, издавано в Бланес – крайбрежен град на север от Барселона. – Б. пр.
* * *
Когато се върнах в Барселона, ми предложиха да водя курс по история на естетиката и културата в Барселонския университет и аз приех, без да се замислям, макар че нямах нужда да се занимавам с това. Имаше си своя чар – след толкова години в чужбина намирах работа в моя квартал, на десет минути пеш от къщи. Първия ден, когато отидох в катедрата да се уговарям за подробностите около моето постъпване на работа, се запознах с Лаура. Още първия ден! Руса, по-скоро ниска, мила, усмихната и – тогава не знаех това – с тъжна душа. Беше се записала в пети курс и питаше за не знам кой си професор, струва ми се, че беше Сердà, който бил ръководител на дипломната й работа, и то върху Косериу. Очите й сини. Приятен глас. Нервни ръце, не съвсем поддържани. И одеколонът или парфюмът й – още не знам каква е разликата между тях – много интересен. Адриа й се усмихва, а тя, здравей, тук ли работиш? А той: не знам точно. А ти? И тя: Как ми се иска!
– Не трябваше да се връщаш.
– Защо?
– Твоето бъдеще е в Германия.
– Ти нали не искаше да замина? Как върви цигулката?
– Ще се явя на конкурс за едно място в оркестъра „Сиутат де Барселона“.
– Чудесно, нали?
– Да, както виждаш. Ще стана служител.
– Не, ще бъдеш цигулар в един добър оркестър, с големи възможности да стане още по-добър.
– Ако спечеля конкурса. – Няколко секунди колебание. – И се женя за Текла. Искаш ли да ми станеш кум?
– Разбира се. Кога се жените?
Междувременно се случваха разни неща. Трябваше да си сложа очила за четене и косата започна да ме напуска, без да дава обяснения. Живеех сам в огромен апартамент в Ешампле, сред кашони с книги, пристигнали от Германия, които все нямах настроение да класифицирам и подредя, между другото и защото ми липсваха лавици. Най-важното, което се случи: не можах да убедя Лола Чика.
– Довиждане, Адриа, сине.
– Много съжалявам, Лола Чика.
– Искам да живея собствения си живот.
– Това го разбирам. Но тук все още е твоят дом.
– Потърси си прислужница, послушай ме.
– Не, не. Ако ти не... Невъзможно.